Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Глава 15

Зовът на Креншинибон

Носът на кораба пореше лазурните води край Саблен бряг сред облак от солени пръски и бяла пяна. Застанала до бордовата ограда, Кати-Бри усещаше парещия допир на солените капки, така студени в сравнение с жарките слънчеви лъчи, които галеха нежното й лице. Корабът „Пътешественик“ се носеше на юг, на юг бе отправен и взорът на младата жена. Далеч от Долината на мразовития вятър, далеч от Лускан, далеч от Града на бездънните води, откъдето бяха отплавали преди три дни.

Далеч от Уолфгар.

За пореден, но със сигурност не за последен път Кати-Бри се запита дали бе постъпила правилно, като бе оставила изстрадалия варварин да си тръгне. В сегашното си измъчено и объркано състояние Уолфгар със сигурност се нуждаеше от тях!

Ала вече не можеше да се върне при него. Младата жена избърса очите си, внезапно овлажнели, но не от морските пръски, и отправи поглед към безбрежните води, ширнали се пред нея, поободрена донякъде от шеметната бързина, с която се носеше корабът. Имаха мисия, която внезапно бе станала дори още по-важна — докато пътуваха към Града на бездънните води, бяха установили извън всякакво съмнение, че Креншинибон си остава опасен враг, надарен със собствен разсъдък и воля, която му позволяваше да впримчва сърцата на всички зли същества наоколо, чудовища с черни души, жадни за могъществото, с което той ги изкушаваше. Ето защо приятелите отидоха в Града на бездънните води, където се качиха на най-здравия съд, който можаха да намерят в пристанището, с надеждата, че в открито море ще срещнат по-малко врагове, а и ще могат да ги забележат отдалеч. И Кати-Бри, и Дризт искрено съжаляваха, че не бяха заварили там капитан Дюдермонт и прекрасния „Морски дух“.

Само два часа след като вдигнаха котва, един от моряците се опита да издебне Дризт, с намерението да задигне отломъка. Повален набързо от тъпата страна на двата елфически ятагана, той беше вързан и свален на първия кораб, който мина край тях, с молба да бъде предаден на пристанищните власти в Града на бездънните води, известен с почитта, на която се радваше законът там.

Оттогава не се беше случило нищо особено — плаваха бързо в спокойното, пусто море и само от време на време далеч на хоризонта зърваха платната на някой кораб.

Не след дълго Дризт, безшумен както винаги, се присъедини към Кати-Бри. И без да се обръща, младата жена позна, че Бруенор и Риджис също са там.

— Още няколко дни, докато стигнем Портата на Балдур — проговори елфът.

Кати-Бри го погледна и видя, че бе спуснал качулката на плаща ниско над лицето си, не за да се предпази от солените пръски (и той ги обичаше не по-малко от нея), а за да остане в сянка. Въпреки че двамата бяха прекарали години на борда на „Морски дух“, яркото слънце, отразено в огледалните морски води, все така дразнеше чувствителните му очи, пригодени по рождение за непрогледните пещери на Подземния мрак.

— Как е Бруенор? — тихо попита младата жена, преструвайки се, че не е чула приближаването на джуджето.

— Непрекъснато мърмори, че иска отново да усети твърда земя под краката си, та дори ако трябва да се пребори с всички чудовища на света, само и само да се махне веднъж завинаги от проклетия му плаващ ковчег — отвърна Дризт, подхващайки шегата й.

Кати-Бри се усмихна, без изобщо да се учудва. И преди бе пътувала с Бруенор по море, още по на юг отсега, и макар че го беше понесъл стоически, облекчението му, когато най-сетне слязоха от кораба, бе повече от очевидно. Този път на джуджето като че ли му беше още по-трудно и то прекарваше твърде дълго край бордовата ограда… и то не за да се наслаждава на гледката.

— Виж, Риджис изглежда съвсем добре — продължи Дризт. — И винаги се грижи чинията на Бруенор да светне, когато джуджето заяви, че не може да хапне нищо.

И този път усмивката на Кати-Бри не се задържа дълго.

— Мислиш ли, че някога ще го видим отново? — попита тя.

Дризт въздъхна и се загледа в безбрежното море. Макар че гледаха на юг, в обратната посока, можеше да се каже, че и двамата дирят Уолфгар, сякаш дълбоко в себе си, противно на всяка логика, се надяваха да го видят да плува към тях.

— Не знам — призна елфът. — В сегашното си състояние, нищо чудно да е намерил предостатъчно противници и да се е хвърлил с цялото си сърце в битка с тях. Не се и съмнявам, че повечето отдавна са мъртви, ала Северът е място на безчислени врагове, някои от които, боя се, са твърде могъщи дори за Уолфгар.

— Ха! — изсумтя Бруенор зад тях. — Ще го открием, хич и не се съмнявайте! И дойде ли време да ми плати, задето удари момичето ми, а после ми създаде толкоз тревоги, всички врагове, дето ги е срещал преди това, ще му се сторят нищо в сравнение с мен!

— Ще го открием — обади се и Риджис. — Лейди Алустриел ще ни помогне, харпъловци също ще се присъединят.

При звука на това име, от устните на Бруенор се откъсна стон. Харпъл бяха семейство крайно ексцентрични магьосници, известни с това, че взривяваха себе си и приятелите си, превръщаха се (съвсем неволно и непоправимо) в най-различни животни и си докарваха още какви ли не беди.

— Добре, де — отстъпи Риджис. — Само Алустриел. Тя ще ни помогне, ако сами не успеем да го намерим.

— Ха! Сякаш ще ни бъде кой знае колко трудно! — възрази Бруенор. — Колко двуметрови гиганти познаваш, които бродят из Царствата, понесли чукове, дето с един удар могат да повалят великан или пък да срутят къщата му?

— Нали виждаш? — обърна се Дризт към младата жена. — Имаш уверенията ни, че наистина ще го открием.

Кати-Бри се усмихна, ала и този път с мъка и само за миг-два. Пък и какво ли ги очакваше, когато най-сетне срещнеха изгубения си приятел? Дори да бе здрав, щеше ли да пожелае да ги види? И ако да, щеше ли да бъде в по-добро състояние? И, най-вече, искаха ли те, и преди всичко, тя, да го видят? С удара си Уолфгар я беше наранил, повече душевно, отколкото физически. Да, тя можеше да му прости, поне донякъде.

Но само веднъж.

Младата жена се вгледа в Дризт, в очертанията на лицето му, полускрито в сянката на спуснатата качулка, докато той се взираше в гладките води с празен поглед, сякаш мислите му бяха много далеч оттам. Когато се обърна към Риджис и Бруенор, Кати-Бри видя същата пустота и в техните очи. Те всички искаха да открият Уолфгар… не онзи Уолфгар, който ги бе оставил в тундрата, а Уолфгар, когото бяха изгубили преди толкова много години в тунелите под Митрил Хол. Как копнееха всичко да си е както преди — петима верни другари, поели на поредното приключение, само те, без никакви демони.

— Платно на юг — думите на Дризт извадиха младата жена от мислите й и тя присви очи в напразен опит да различи далечния кораб.

В този миг от наблюдателницата на върха на мачтата се разнесе вик, потвърждаващ казаното от елфа.

— Накъде отива? — обади се капитан Вайнс някъде от средната част на палубата.

— На север — тихичко отвърна Дризт, така че да го чуят само Кати-Бри, Риджис и Бруенор.

— На север! — провикна се морякът в наблюдателницата миг по-късно.

— Вече виждаш по-добре на дневна светлина — отбеляза джуджето.

— Заслугата е на Дюдермонт — обясни Кати-Бри.

— Виждам по-добре и по-добре разбирам чуждите намерения — добави елфът.

— Какви ги бръщолевиш? — не можа да схване Бруенор, ала вдигнатата ръка на приятеля му го накара да замълчи.

След като в продължение на няколко секунди се взира в далечния кораб, който за останалите трима си оставаше само едва забележима точица на хоризонта, Дризт се обърна към Риджис:

— Иди и кажи на капитан Вайнс да поеме курс на запад.

За миг полуръстът го изгледа учудено, после хукна да намери капитана. След минута-две корабът се понаклони на една страна, а носът му започна да се обръща наляво.

— Така само още повече ще удължиш проклетото пътуване! — възнегодува Бруенор. Дризт обаче отново вдигна ръка:

— Те също смениха курса си, така че да ни пресрещнат.

— Пирати? — предположи Кати-Бри, а въпросът й бе повторен от току-що присъединилия се към тях капитан Вайнс.

— Не са в беда — обясни елфът. — Движат се също толкова бързо, колкото и ние, ако не и по-бързо. Освен това не принадлежат към флотата на никой крал — на мачтата им не се развява ничие знаме. А сме твърде навътре в морето, за да са брегова охрана.