Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Глава 14

Слава

Чувстваше се наистина необичайно. Алкохолът го бе замаял и сега не беше в състояние да осъзнае напълно какво се случва около него. Усещаше се някак лек, като че ли се носи над земята, а дробовете му сякаш горяха.

Стисна юмрук и сграбчи туниката на мъжа пред себе си толкова яростно, че изтръгна снопче косми от гърдите му. Само с една ръка вдигна близо стокилограмовия здравеняк във въздуха, след това с помощта на свободната си ръка си запроправя път през навалицата в кръчмата. Този заобиколен път никак не му харесваше — преди просто запращаше развилнелите се пияници през най-близкия прозорец или стена, ала Арумн набързо го беше обуздал, заканвайки се да удържи всяка щета от надницата му.

Дори един-единствен счупен прозорец можеше да му струва няколко бутилки, а ако пострадаше и рамката, отиваше си пиенето му за цяла седмица.

С глуповата усмивка на уста, пияницата спря замаян поглед върху лицето на Уолфгар, опитвайки се да разбере какво се случва. Най-сетне нещо като че ли започна да му се прояснява:

— Хей! — опита се да протестира той, разпознал лицето пред себе си, но само след миг полетя във въздуха с размахани ръце и крака.

Приземи се по очи в калта навън и остана да лежи там. И навярно щеше да бъде прегазен от следващата каруца, която минеше по улицата, ако неколцина минувачи не се бяха съжалили над него и не го бяха издърпали на безопасно място в канавката… като не пропуснаха да му отмъкнат и последния петак.

— Пет метра! — рече Йоси Локвата на Арумн. — И то само с една ръка.

— Казах ти, че е силен — отвърна кръчмарят, докато бършеше бара, давайки си вид, че изобщо не е впечатлен.

През няколкото седмици, откакто го беше наел, варваринът неведнъж бе вършил подобни подвизи.

— Всички на улицата на полумесеца говорят за това — добави Йоси и в гласа му се прокрадна горчивина. — А като гледам, в кръчмата ти започват да се събират все по-големи размирници.

На Арумн не му бе особено трудно да разбере накъде бие прозорливият Йоси. Лусканските главорези не търпяха натрапници в своите редици. Славата на Уолфгар бързо растеше и не един и двама по върховете на йерархията им започваха да се чувстват застрашени и несъмнено щяха да се опитат да поправят нанесените на репутацията им щети.

— Ти май го харесваш — по-скоро отбеляза, отколкото попита Йоси.

Арумн погледна към Уолфгар, който отново си пробиваше път през тълпата, и кимна примирено. Решението да наеме варварина бе продиктувано единствено от практични съображения, а не от приятелски чувства. Обикновено кръчмарят много внимаваше да не си създава никакви лични отношения с охраната, тъй като повечето от тях, скитници по душа, много често не се задържаха дълго при него или пък се превръщаха в трън в очите на някой влиятелен главорез и свършваха с разбит череп пред вратата на кръчмата. С Уолфгар, обаче, Арумн неволно бе изгубил част от резервираността си. Да прекарват заедно последните часове на нощта, след като клиентите си тръгнеха и заведението утихнеше, когато Уолфгар си пийваше на бара, а той се приготвяше за новия ден, се бе превърнало в приятен обичай. Кръчмарят искрено харесваше компанията на варварина. Беше установил, че след като обърне една-две чаши, младият мъж захвърля непроницаемата маска, зад която се криеше обикновено. Неведнъж двамата оставаха до зори — почти в захлас Арумн слушаше разказите му за мразовити северни земи, за приятели и врагове, които изглеждаха еднакво страшни, толкова, че косата му настръхваше. Толкова пъти бе чувал историята за Акар Кесел и кристалния отломък, че съвсем ясно си представяше лавината, помела склона на грамадата на Келвин и погребала нескопосния магьосник и древния, зъл Креншинибон.

А всеки път, когато Уолфгар заприказваше за тъмните тунели под джуджешкия Митрил Хол и идването на мрачните елфи, Арумн до късно не можеше да заспи, треперейки под топлите завивки, досущ както бе треперил като дете, след някоя от не по-малко страшните истории, които баща му разказваше край пламтящото огнище.

Да, Арумн Гардпек още отсега харесваше най-новия си служител много повече, отколкото трябваше.

— Защо не го поозаптиш? — довърши Йоси. — Току-виж ти докарал до главата Морик Разбойника или пък Дървотрошача.

Арумн потръпна при тази мисъл, която съвсем не му изглеждаше толкова невероятна. Вярно, Морик щеше да бъде по-предпазлив (и именно заради това, много по-опасен) — щеше да прекара седмици, дори месеци, преценявайки новата заплаха, преди да направи своя ход, ала самонадеяният Дървотрошач, безспорно най-могъщият човек (ако изобщо беше човек — мнозина твърдяха, че във вените му течала оркска и дори людоедска кръв), стъпвал някога в Лускан, със сигурност нямаше да прояви подобно търпение.

— Уолфгар — повика го Арумн и едрият мъж си проправи път през тълпата, за да отиде до бара. — Наистина ли трябваше да го изхвърляш на улицата?

— Сложи си ръката там, където не й е мястото — разсеяно отвърна Уолфгар. — Дели искаше да се отърве от него.

Арумн проследи погледа му към другия край на стаята, където стоеше Дели… Деления Кърти. Макар да нямаше и двайсет, тя вече от няколко години работеше в „Кривата сабя“. Беше съвсем дребничка, надали имаше много повече от метър и петдесет и беше толкова слаба, че мнозина смятаха, че у нея има нещо елфическо… Макар че, както Арумн добре знаеше, това се дължеше на твърде многото елфическо вино. Руса коса, отдавна неподстригвана и често не съвсем чиста, обрамчваше лицето й. Кафявите й очи отдавна бяха изгубили меката си невинност и бяха придобили сурова твърдост, светлата й кожа, невиждала достатъчно слънце от много отдавна, сега беше суха и позагрубяла. Енергичната й момичешка походка също си беше отишла, изместена от предпазливата стъпка на често преследвана жена. Ала въпреки това, у Дели имаше някакво очарование, някаква чувствена дяволитост, на която мнозина от посетителите на „Кривата сабя“, особено ако се бяха почерпили, не можеха да устоят.

— Ако смяташ да убиваш всеки, който се опита да пощипне Дели, само след седмица няма да имам и един клиент — сухо заяви Арумн и когато Уолфгар с нищо не показа да го е чул, добави: — Просто ги гони. Няма нужда да ги запращаш чак до Града на бездънните води.

При тези думи кръчмарят махна на тълпата, давайки знак, че е приключил с варварина.

Уолфгар се отдалечи, за да се захване отново със задълженията си.

След по-малко от час още един мъж политна във въздуха с разкървавен нос — този път варваринът го бе метнал с две ръце и нещастникът се сгромоляса от другата страна на улицата.

* * *

Уолфгар вдигна ризата си, за да покаже дълбоките белези, набраздили кожата му.

— Държеше ме в устата си — мрачно обясни той, заваляйки думите — доста алкохол трябваше да изпие, преди да се отпусне достатъчно, за да може да говори за битката с йоклолата, запратила го в ръцете на Лолт, а оттам — в лапите на Ерту за години нечовешки мъчения. — Като мишка в устата на котка.

И като се засмя, добави:

— Само че тази мишка не беше съвсем беззащитна.

Погледът му се зарея към Щитозъб, който лежеше върху бара наблизо.

— Най-хубавият чук, дето съм виждал някога — отбеляза Йоси Локвата и предпазливо посегна към него, без да сваля очи от Уолфгар — никак не му се щеше да разгневи страховития исполин.

Само че варваринът, който обикновено пазеше оръжието (единственото, което все още го свързваше с предишния му живот) като зеницата на окото си, дори не забеляза. Разказът за онзи паметен ден го бе върнал назад във времето, заключил бе и мислите, и чувствата му в капана на безкрайното повтаряне на събитията, довели до най-страшните години в живота му.

— Как само болеше — прошепна той и гласът му потрепери, а едната му ръка неволно докосна дълбоките белези.

Арумн Гардпек не можеше да откъсне очи от него, ала Уолфгар виждаше единствено ужасите от онзи ден. Кръчмарят плъзна още една чаша към младия мъж, но той не го забеляза и с дълбока въздишка отпусна глава върху ръцете си, опитвайки се да намери утеха в мрака на забвението.

Изведнъж усети как някой го докосва по ръката меко и ласкаво. Обърна се и видя до себе си Дели. С едно бегло кимване по посока на Арумн, тя лекичко побутна младия мъж и когато той се изправи на крака, го поведе след себе си.

Когато по-късно същата нощ Уолфгар се събуди, луната вече надничаше през западния прозорец и хвърляше лъчи в стаята. Отне му няколко секунди, докато се ориентира и установи, че това не е неговата стая — в нея изобщо нямаше прозорци.