Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Четвърта част

В търсене на смисъла

Времето беше ужасно, студът вкочаняваше пръстите ми, ледена коричка тегнеше върху клепачите ми и опитите да си държа очите отворени ми причиняваха болка. Всеки проход криеше опасности — лавина, която само чакаше да ни затрупа, чудовище, готово да се нахвърли отгоре ни. Всяка вечер лягахме да спим с ясното съзнание, че подслонът (в нощите, когато изобщо успеехме да си намерим такъв) може да се срути върху нас и да ни затрупа така, че никога да не успеем да изпълзим отдолу.

И над мен, и над най-скъпите ми приятели тегнеше смъртна опасност.

Никога през живота си не съм бил по-щастлив.

Защото имахме цел, която ни тласкаше напред, която ни водеше през дълбок сняг и люти бури. Целта ни беше ясна, пътят ни — правилен. Прекосявайки снежната планина в търсене на Шийла Крий и откраднатия Щитозъб, ние защитавахме онова, в което вярвахме и следвахме сърцата си.

Макар че мнозина търсят пряк път към познанието, да се избяга от тази най-простичка истина е невъзможно успехът се ражда в трудностите, а от него се ражда най-чистата радост и онова чувство на гордост от постигнатото, което ни превръща нас, мислещите същества, в това, което сме. Често съм чувал някой да казва, че само да имал кралско съкровище, би бил най-щастливият на света. Винаги съм си налагал да не споря с такива хора. Разбира се, подобно твърдение съдържа зрънце истина — богатството със сигурност би донесло известно благоденствие на бедните, но макар че златото задоволява насъщните ни нужди, пътят към щастието не е покрит с него, особено ако е получено наготово.

Ни най-малко! Пътят към щастието е покрит с чувството на увереност и ясното осъзнаване на собствената значимост; с усещането, че сме направили света мъничко по-добър и че сме отстоявали онова, в което вярваме, дори да не ни е било лесно. През годините, когато пътувах с капитан Дюдермонт, нерядко се случваше да вечеряме с най-заможните семейства в Града на бездънните води. Споделях трапезата със синовете на най-големите богаташи. Самият Дюдермонт, отраснал в семейството на един от най-големите земевладелци в южната част на града, е един от тях. Мнозина от тези благороднически синчета биха сторили добре да се поучат от капитана, за когото не било достатъчно да почива върху лаврите на предишните поколения. Още съвсем млад той прогледнал за опасността, която полученото наготово богатство крие, и решил какъв да бъде земният му път. Разбрал, че иска да следва сърцето си и да се опита да направи водите на Саблено море по-сигурни за почтените моряци.

Този негов избор да служи на другите може и да му струва живота, така, както моят избор може да ми коства моя, а този на Кати-Бри — нейния по истината е, че ако преди много години бях останал в Мензоберанзан, или по-късно бях избрал сигурността на Десетте града или пък Митрал Хол, нямаше да мога да се нарека жив.

Не, дайте ми пътя и опасностите, които той крие, дайте ми увереността, че вървя в правилната посока, дайте ми чувството, че съм постигнал целта си и че тя е била справедлива, и аз ще бъда щастлив.

Толкова силно вярвам в това, че мога да заявя без капка колебание — дори Кати-Бри да загине, докато крачи заедно с мен по този път, аз пак няма да се върна и да потърся сигурността на Десетте града или Митрал Хол. Защото знам, че тя напълно споделя виждането ми в това отношение. Знам, че тя също няма друг избор, освен да следва този път и да крачи натам, накъдето й повеляват сърцето и съвестта, презряла всяка опасност.

Навярно е такава, защото е била отгледана от джуджета, а в цял Торил няма друга раса, която да разбира тази простичка истина по-добре от сприхавите, брадати джуджета. Техните крале обикновено са най-дейните в целия клан, първи се хващат на работа и първи се хвърлят в битка. Първи замислят могъщо, подземно царство и първи се залавят да разчистят камъните и пръстта в пещерите, където смятат да го създадат. Коравите, трудолюбиви джуджета отдавна са разбрали колко по-ценно е онова, което сами са постигнали, в сравнение с празния разкош, и макар да обичат златото си, разбрали са, че богатството на духа е много по-скъпоценно от него.

И ето че аз крачех в снега, студът сковаваше костите ми, навсякъде дебнеха врагове, а накрая на пътя ни очакваше битка с несъмнено могъщ противник.

Нима слънцето може да грее по-ярко?

Дризт До’Урден

Двадесета глава Пропъдени

Обитателите на Севера мислеха, че познават добре свирепия нрав на зимата, ала в действителност само онзи, който бе бродил из тундрата в Долината на мразовития вятър, или пък бе навлизал в проходите на Гръбнака на света по време на някоя снежна буря, наистина бе в състояние да оцени по достойнство страховитата сила на природата.

Точно такава буря връхлетя четиримата приятели, докато прекосяваха един проход югоизточно от Окни.

Мощни, ледени вихри ги брулеха и ги караха да се привеждат почти одве, за да не бъдат съборени, снегът ги връхлиташе с яростен напор. Вятърът непрекъснато менеше посоката си из тесните урви и не само, че не им позволяваше да си изберат път, който поне малко да ги предпази, ами и виелицата винаги се обръщаше срещу тях и хвърляше сняг в лицата им. Те неведнъж се опитаха да измислят някакъв план и всеки път трябваше да крещят с пълно гърло, долепили уста до ухото на онзи, с когото решаваха да го споделят.

Най-сетне се отказаха, разбрали, че ще си отдъхнат от бурята единствено ако щастието им се усмихне — трябваше им пещера или поне някакво подобие на подслон, което поне малко да ги предпази от свирепите вихри.

Дризт се приведе ниско и постави ониксовата статуетка на затрупаната със сняг пътека. Повика Гуенивар със същата настойчивост, с която би го сторил, ако им предстоеше люта битка. След това отстъпи назад (но не прекалено далеч) и загледа как сивата мъгла постепенно се завихря във формата на огромна котка. Когато миг по-късно пантерата се материализира пред него, той се наведе, за да й обясни какво иска, и тя се хвърли напред, претърсвайки скалните стени и многобройните странични проходи, които тръгваха от главния път.

Дризт също не остана на мястото си, а пое след нея, за да види дали пък той няма да открие нещо. Останалите трима се скупчиха един до друг, за да се предпазят както от бурята, така и от всяка друга опасност, която можеше да се спотайва наоколо. Именно това ги спаси от сигурна катастрофа малко по-късно, когато поредният порив на вятъра набра особено голяма мощ и събори Кати-Бри на едно коляно, а горкия полуръст направо отвя назад. Той тупна по гръб и се затъркаля, борейки се да се изправи или поне да намери нещо, за което да се залови.

Бруенор, който не можеше да бъде съборен толкова лесно, сграбчи Кати-Бри за лакътя и й помогна да стане, а след това я побутна към Риджис. Младата жена реагира инстинктивно и се хвърли по корем, като в същото време откачи Таулмарил от рамото си и го протегна към хлъзгащия се все по-надалеч полуръст.

Риджис успя да улови крайчеца на лъка миг преди да се претърколи през ръба на пътеката, падане, което щеше да го запрати стотици метри надолу и най-вероятно щеше да предизвика мощна лавина. На Кати-Бри й трябваха само няколко минути, докато го изтегли обратно при тях, ала дори и за толкова кратко време Риджис се покри със сняг и цял затрепери.

— Не можем да останем тук! — викна тя на Бруенор. — Бурята ще ни довърши!

— Елфът ще открие нещичко! — изкрещя джуджето в отговор. — Или той, или оназ’ негова котка!

Кати-Бри кимна. Риджис се опита да стори същото, но вместо това само се разтрепери още по-силно. И тримата знаеха, че времето им изтича. И тримата знаеха, че единственото, което им остава, е надеждата Дризт и Гуенивар да открият място, където да се подслонят.

И то възможно най-скоро.

* * *

Ревът на Гуенивар бе най-прекрасният звук, който Дризт бе чувал от дълго време насам. Той се взря през гъстата бяла пелена и видя пантерата да стои върху един оголен от вятъра зъбер, с присвити уши и муцуна, побеляла от сняг.

Къде подскачайки, къде пързаляйки се, той пое към нея, като гледаше да върви така, че силният вятър да е зад него.

— Какво откри? — попита той, когато стигна до зъбера.

Гуенивар изрева повторно и пое по една странична пътека, полузатрупана от сняг. Дризт я последва и само след стотина метра забеляза сравнително голям заслон, образуван от една от скалните стени. Той кимна одобрително — тук наистина щяха да успеят да се предпазят донякъде от вятъра. Ала Гуенивар го побутна и като изръмжа гърлено, продължи напред, към тънещото в мрак дъно на заслона. Дризт направи няколко крачки натам и видя, че пантерата не откъсва очи от сравнително голяма пукнатина в каменната стена.