Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Деветнадесета глава

Изборът на Уолфгар

Не беше мъртъв! Следвайки указанията на Донбаго, който най-сетне се бе съвзел от падането, Кати-Бри и Риджис откриха тялото на брат му, захвърлено в близките храсталаци. Главата му беше обляна в кръв и сякаш щеше да се пръсне от болка. Приятелите го превързаха, ала за всички беше очевидно, че зашеметеният, лошо ранен мъж има нужда от лечител и то колкото се може по-скоро.

— Жив е! — Кати-Бри побърза да успокои Донбаго, докато помагаше на Риджис да облегнат Йедит на стената на кулата.

Донбаго не можа да сдържи сълзите си:

— Благодаря ви! — не спираше да повтаря той. — Които и да сте, благодаря ви, задето спасихте брат ми и мен!

— Вътре има още един оцелял — показа се на прага Бруенор. — А, събуди ли се вече? — обърна се той към Донбаго, който кимна благодарно. — Един от полулюдоедите също е жив — добави джуджето. — Истинско грозилище.

— Трябва ни лечител и то колкото се може по-скоро — обясни Кати-Бри и кимна към Йедит, когото двамата с Риджис тъкмо бяха облегнали на стената до брат му.

— Окни — рече Донбаго. — Трябва да отидем в Окни.

Дризт, който тъкмо излизаше от кулата, съвсем ясно го чу и хвърли многозначителен поглед на Кати-Бри — името им бе добре познато от разказа на Дели Кърти за това как Уолфгар се бе сдобил с малката Колсон.

— Колко далеч е Окни? — попита той.

Донбаго се обърна към него и пребледня, сякаш всеки миг щеше да припадне.

— Често му се случва да предизвика подобна реакция — намеси се Риджис и успокоително потупа войника по рамото. — Няма да ти се разсърди.

— Мрачен елф? — ахна Донбаго, мъчейки се да погледне към Риджис, ала просто не можеше да откъсне поглед от Дризт.

— Но добър — обясни Риджис. — Много скоро ще започнеш да го харесваш.

— Ха! Елфът си е елф — изсумтя Бруенор.

— Прощавай, добри ми елфе — заекна Донбаго, който очевидно не знаеше какво да мисли — непознатите току-що бяха спасили него и брат му от сигурна смърт, но как да забрави всичко, което някога бе чувал за злите мрачни елфи?

— Няма защо да ми се извиняваш — отвърна Дризт. — Но ще съм ти благодарен, ако отговориш на въпроса ми.

Донбаго помисли няколко секунди, после кимна.

— Ако времето се задържи, ще ни отнеме два-три дни — обясни той.

— Два-три дни и ако не се задържи — рече Бруенор. — Много добре. Имаме двамина души, които да носим и един полулюдоед, когото да влачим за колана!

— Мисля, че може и сам да ходи — отбеляза Дризт. — Малко е тежичък, за да го влачим.

Елфът стъкми две носилки от одеяла и клони и не след дълго малката групичка бе на път. Оказа се, че пленникът не е тежко ранен, което беше добре дошло — за Бруенор не представляваше никакъв проблем да тегли носилката с Йедит след себе си, но с раненото си рамо, Дризт просто не бе в състояние да стори същото с другата носилка. Вместо това накараха полулюдоеда да го стори, а Кати-Бри вървеше зад него с Таулмарил в ръка и стрела в тетивата.

Хубавото време се задържа и въпреки умората и раните си, те напредваха бързо и достигнаха покрайнините на Окни след по-малко от три дни.

* * *

Уолфгар запримигва, когато пъстроцветните мехурчета изчезнаха, пръсвайки се със звучен пукот. Никога не бе обичал (нито пък разбирал) магиите и сега му трябваше известно време, докато се ориентира в новата обстановка. Вече не беше в Града на бездънните води, това поне беше сигурно. Всичко; се изясни, когато пред погледа му изникна необикновена постройка — кула, издигната под формата на дърво. Това наистина беше Лускан, точно както Робилард беше обещал.

— Виждам, че все още те глождят съмнения — кисело отбеляза магьосникът. — Мислех, че и двамата се съгласихме…

— Ти се съгласи — прекъсна го Уолфгар. — Сам със себе си.

— Значи не смяташ, че това е правилният път? — невярващо попита Робилард. — Предпочиташ да си бе останал в компанията на Дели Кърти на сигурно място в онази ковачница?

Тези думи здравата жегнаха варварина, ала не снизходителният тон го изпълни с желание да удуши кльощавия магьосник. Той дори не погледна към Робилард, защото се боеше, че няма да успее да се сдържи и просто ще го заплюе в лицето. Не се боеше да се спречка с опасния магьосник, не и когато беше толкова близо до него, но пък ако го прекършеше надве, след това щеше да му се наложи да измине пеша дългите мили до Града на бездънните води.

— Нямам намерение отново да споря с теб, Уолфгар от Долината на мразовития вятър — отсече Робилард. — Или Уолфгар от Града на бездънните води, или Уолфгар откъдето и да смяташ, че ти е мястото. Вече сторих повече, отколкото заслужаваш и много повече, отколкото бих направил за такъв като теб. Днес трябва да съм в особено щедро благоразположение.

Уолфгар се свъси насреща му, ала това само накара магьосника да се изсмее с глас.

— Намираш се в центъра на града — обясни Робилард. — Пътят към Града на бездънните води, Дели и живота ти като ковач започва отвъд южната порта. Онзи, който води към приятелите и истинския ти дом (поне според мен), лежи отвъд северната порта. Подозирам, че първият ще ти се види много по-лесен, сине на Беорнегар.

Уолфгар не отговори, нито срещна изпитателния му поглед — отлично знаеше кой бе правилният път според Робилард.

— Винаги съм смятал за страхливци онези, които избират лесния път, макар да знаят, че дългът им повелява да поемат по трудния — отбеляза магьосникът. — Не мислиш ли и ти така?

— Не е толкова просто, колкото си мислиш — тихо отвърна Уолфгар.

— Най-вероятно е много по-сложно, отколкото изобщо мога да си представя — рече Робилард и за първи път в гласа му се промъкнаха съчувствени нотки. — Не знам нищо за онова, което е трябвало да понесеш, нищо за болката, съкрушила сърцето ти. Ала знам кой беше и кой си сега и вярвам, че и най-мрачният път, дори ако води към сигурна смърт, е за предпочитане пред лъжливата сигурност на светлика, хвърлян от ковашкия огън.

След миг мълчание, Робилард продължи:

— Е, това са двете възможности, между които трябва да избираш. На добър час, по който и път да поемеш!

С тези думи той размаха ръце и подхвана ново заклинание.

Потънал в мисли, Уолфгар се взираше на север и не го забеляза, докато не стана твърде късно. Когато варваринът най-сетне се обърна, пъстроцветни мехурчета вече изпълваха въздуха около бързо изпаряващия се магьосник. Миг по-късно той изчезна напълно, а на мястото му се появи издута торба и голяма, подобна на брадва, алебарда. Оръжието бе тежичко и не особено гъвкаво, но пък по форма напомняше на Щитозъб, а и изглеждаше доста издръжливо. И без да поглежда, Уолфгар знаеше, че в торбата има припаси за дълъг път.

Останал бе сам, напълно сам, както не бе оставал навярно никога през живота си. Внезапно си спомни, че изобщо не би трябвало да е тук — в Лускан той беше извън закона, или поне някога бе така и сега можеше само да се надява, че паметта на властите и градската стража не е чак толкова добра.

Но накъде да поеме? На няколко пъти описа пълен кръг, чудейки се какво да стори. Всичко бе така объркано, така плашещо, а суровите думи на Робилард го преследваха, накъдето и да се обърнеше.

Уолфгар от Долината на мразовития вятър напусна Лускан и пое на север, сам в негостоприемната пустош.

* * *

Приятелите прекосиха Окни и стигнаха до замъка на лорд Ферингал и лейди Мералда, съпроводени от десетки изумени и враждебни погледи. Донбаго, който вече беше много по-добре, ги водеше и спираше всеки, понечил да извади оръжие при вида на полулюдоеда, да не говорим пък за мрачния елф.

Пак благодарение на Донбаго, групата войници, предвождани от един навъсен гном, не само ги пуснаха да минат, но и помогнаха на Донбаго да отведе брат си при най-близкия лечител, а чудовището замъкнаха в подземието, като го удряха на всяка крачка.

След това свирепият гном (не кой да е, а самият Лиам Уудгейт) ги въведе в замъка и ги представи на един възрастен мъж с остри черти на име Темигаст.

— Дризт До’Урден — повтори Темигаст и кимна. — Пазителят от Десетте града. Чувал съм за теб. А ти, почитаемо джудже, не си ли кралят на Митрал Хол?

— Бях и пак ще бъда, стига тез’ мои приятели да не ме докарат до преждевременна смърт — потвърди Бруенор.