Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Двадесет и четвърта глава

Зимно затишие

— Това е нашият шанс — обясни Уолфгар на Морик.

Двамата бяха приклекнали зад високата, каменна стена, която се издигаше над едно от многобройните малки селца, пръснати по южния склон на Гръбнака на света.

Морик погледна приятеля си, поклати глава и въздъхна примирено. През трите седмици, откакто бе избягал от замъка Ок, варваринът не само че не бе сложил капка алкохол в устата си, но и бе прекратил грабителските им нападения. Есента преваляше, много скоро щеше да настъпи зима, а това означаваше постоянен поток от търговски кервани, бързащи да напуснат Долината на мразовития вятър, преди да е паднал първият сняг. Онези, които отиваха на север само за риболовния сезон, също се подготвяха да се прибират в Лускан.

Уолфгар ясно бе дал да се разбере, че с дните им като разбойници по пътищата е свършено. И ето ги сега — спотаени в планината, те наблюдаваха някакво незначително, неимоверно скучно селце, което (както бяха чули) щеше да бъде нападнато от гоблини или орки.

— Няма да дойдат отдолу — заяви Уолфгар и като посочи полето, ширнало се на изток от селото, каза: — Ще се появят оттам.

— Точно от тази страна, откъдето има стена и селото е най-добре защитено — отвърна Морик, сякаш това решаваше всичко.

Доколкото знаеха, нападателите нямаше да наброяват повече от двайсетина и макар че селото нямаше толкова жители, Разбойника смяташе, че няма за какво да се безпокоят.

— Отгоре може да се спуснат и други — възрази Уолфгар. — Тогава селяните ще се окажат притиснати от две страни.

— Само си търсиш предлог — обвинително рече Морик и приятелят му го изгледа неразбиращо. — Оправдание да се включиш в битката — поясни лусканецът и като видя широката усмивка на Уолфгар, добави мрачно: — Освен ако не е срещу някой керван.

Лицето на варварина запази спокойното си, удовлетворено изражение:

— Смятам да се бия само с онези, които си го заслужават.

— Познавам немалко селяни, според които търговците си го заслужават повече, отколкото шепа гоблини.

Уолфгар поклати глава — не беше в настроение за подобни „философски“ спорове. В този момент вниманието им беше привлечено от някакво движение от другата страна на селото. Това несъмнено бяха гнусните същества, с които исполинът щеше да се разправи без никакви угризения. Двайсетина орки се втурнаха през полето, без изобщо да се стреснат от стрелите, с които селяните ги посрещнаха.

— Да вървим, та да се свършва по-скоро — въздъхна Морик и се накани да се изправи.

Уолфгар, който бе участвал в безброй подобни битки, го задържа и обърна поглед нагоре, тъкмо в мига, когато голям скален къс политна във въздуха и се стовари върху една от къщите.

— Там някъде има великан — прошепна Уолфгар и тръгна нагоре. — Навярно дори повече от един.

— Значи трябва да ги намерим — примирено измърмори Морик, макар да бе очевидно, че това е последното, което би искал да стори.

Още един скален къс профуча покрай тях, после — още един. Уолфгар и Морик свърнаха зад поредния завой на пътеката и от прикритието си между два скални блока видяха чудовището да вдига поредния камък над главата си.

Брадвата на варварина потъна в ръката на великана и той изпусна камъка върху собствената си глава. С разярен рев на уста, чудовището се обърна и видя Морик с меч в десницата и небрежно присвити рамене. Запъти се към него и лусканецът изпищя и хукна да се скрие обратно между двата скални къса. Великанът го последва, но едва бе направил и три крачки, когато Уолфгар се покатери върху единия от камъните и стовари чука си върху главата му. Чудовището се олюля и политна назад. Докато то се съвземе, варваринът успя да скочи на земята, да изтича до него, да му нанесе страховит удар в коляното и да се шмугне обратно между скалите.

Звярът се втурна след него, като докосваше ту ударената си глава, ту коляното си. После сведе поглед към брадвата, която все още стърчеше от рамото му и, очевидно решил, че е видял достатъчно от битката, се обърна и потъна в недрата на планината.

Морик излезе измежду скалите.

— Отлично свършена работа — подаде ръка на Уолфгар, който обаче не я пое.

— Едва започната работа — поправи го варваринът и се втурна надолу по пътеката, към селото, където битката край източната барикада още не беше свършила.

— Ама ти наистина обичаш да се биеш! — сухо отбеляза Морик и като въздъхна примирено, изтича след него.

Долу като че ли бе настанало временно затишие. Орките все още не бяха успели да се прехвърлят през стената, но пък и само малка част бяха пострадали сериозно. Положението се промени рязко в мига, в който Уолфгар се спусна от склона, крещейки с пълно гърло. С един гигантски скок и широко разперени ръце, той връхлетя върху четири от гнусните създания и ги събори на земята. Настана истинска бъркотия — навсякъде се сипеха юмруци и ритници, проблясваха ножове, свистяха сопи. Още орки се притекоха на помощ на другарите си, но в края на краищата единственият, който се надигна жив, широко усмихнат, макар насинен и окървавен, беше Уолфгар.

Окуражени от впечатляващата му победа, както и от появата на Морик, който също уби един орк, докато слизаше от склона, селяните се нахвърлиха върху останалите чудовища. Ужасени, злите създания (поне онези, които все още се държаха на краката си), хукнаха да бягат.

Докато Морик стигне до варварина, той вече бе обграден от благодарните селяни, които го тупаха по рамото, кълняха му се във вечно приятелство и го канеха да прекара наближаващата зима при тях.

— Виждаш ли? — обърна се Уолфгар към Морик с доволна усмивка. — Къде-къде по-лесно от онова, което вършехме в прохода.

Лусканецът го изгледа скептично, докато бършеше кинжала си от кръвта. Вярно, битката се бе оказала по-лесна, дори, отколкото Уолфгар предполагаше. Когато селяните наобиколиха и него, Морик не пропусна да забележи сред тях няколко млади и доста привлекателни жени. Да, една спокойна зима, прекарана в къща с топло огнище и меко легло, като че нямаше да му се отрази зле. Май щеше да поотложи плановете си за връщане в Лускан.

* * *

За Мералда първите три месеца след сватбата бяха прекрасни. Не блажени, а прекрасни, сгрявани от гледката на Биасте, която бързо си възвръщаше силите, напълно здрава за първи път от години насам. Дори животът в замъка не бе толкова страшен, колкото бе очаквала преди венчавката. Разбира се, Присила беше тук (в най-добрите си дни тя се държеше с Мералда с небрежна учтивост, но обикновено само се мръщеше сърдито насреща й), ала досега не се бе опитвала да стори каквото и да било срещу нея. А и как би могла, когато брат й бе изцяло отдаден на младата си съпруга!

С течение на времето Мералда също го бе обикнала. Това, както и видът на пращящата от здраве Биасте, превърна есента в най-щастливото време в живота й, време, изпълнено с новости, с надежда и с тихо щастие.

Ала с приближаването на зимата, призраците от миналото й започнаха да се промъкват през дебелите стени на замъка.

Детето на Джака растеше в утробата й и всеки негов ритник й напомняше за изречената лъжа. Мислите й все по-често се връщаха назад във времето към Джака Скъли и грешките, които беше допуснала с него и които никак не бяха малко. Отново и отново го виждаше изправен на онази скала, крещейки името й, изложил собствения си живот на опасност заради нея. В началото Мералда бе напълно убедена, че постъпката му се дължи не на любов към нея, а на завист към лорд Ферингал. Сега обаче, когато детето му растеше в утробата й и всичко изглеждаше някак различно, пречупено през призмата на времето, тя не бе толкова сигурна. Може би Джака наистина я бе обичал. Може би нощта, която прекараха заедно, бе посяла в сърцата им дълбоки чувства, които просто не бяха имали достатъчно време, за да покълнат и да разцъфтят, напук на суровата действителност на селския живот.

А може би (и това бе най-вероятно) мрачните дни си играеха както с нея, така и със съпруга й. А това, че двамата вече почти не правеха любов заради напредващата й бременност, със сигурност не помагаше. Една сутрин, когато дебел сняг бе затрупал всичко навън, а вятърът печално стенеше, Ферингал дойде в стаята й и двамата започнаха да се целуват. Миг по-късно той се отдръпна от нея и я изгледа изпитателно, а после й зададе най-невероятния, най-немислим въпрос.