Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Двадесет и трета глава

Повторен опит за правосъдие

— Ето, псе, нахрани се за последен път! — грубо изръмжа един от стражите пред килията на Уолфгар и след като се изплю в чинията, я мушна през тесния процеп.

Варваринът не посегна към храната, нито я погледна. Просто не му се вярваше, че бе избегнал екзекуцията в Лускан единствено, за да свърши по този начин в това затънтено място. Изведнъж си каза, че може би си го е заслужил. Вярно, не бе наранил девойката, но действията му през последните няколко месеца (всъщност, откакто бе напуснал Дризт и останалите, откакто бе ударил Кати-Бри) напълно заслужаваха подобна съдба. Нима с Дризт не бяха убивали великани заради същите престъпления, които той бе извършил? Нима не бяха навлезли в Гръбнака на света по следите на група великани, за които подозираха, че се канят да нападат търговски кервани? Нима бяха проявили милост към великаните? Защо тогава той да заслужава снизхождение?

Въпреки това нещо го гризеше, не му даваше мира и разклащаше и малкото му останала вяра в човечността и справедливостта на хората — и в Лускан, и в Окни го бяха осъдили за злодеяния, които не бе извършил. В това просто нямаше логика. Ако толкова много искаха да го убият, защо не го стореха заради престъпленията, които наистина беше извършил? Такива имаше предостатъчно…

До ушите му достигнаха откъслечни думи от разговора на стражите, които се отдалечаваха по коридора.

— Какво ли отвратително дете ще се роди от такъв баща? — казваше единият. — Като го гледам какъв е огромен, бебето сигурно ще разкъса горката лейди Мералда, когато тръгне да излиза!

Уолфгар зяпна от изненада и дълго остана така, без да може да повярва на ушите си. Да, нещата постепенно започваха да си идват по местата. От предишните разговори на стражите знаеше, че лорд Ферингал се е оженил съвсем наскоро, а ето че съпругата му беше бременна и то, не от него.

Варваринът едва не се изсмя с глас на нелепото стечение на обстоятелствата, превърнало го в удобно извинение за една невярна жена, мехлем, който да успокои наранената гордост на измамения лорд Ферингал.

— Какъв късмет! — промърмори той, но и сам разбираше, че нещо повече от обикновен лош късмет го бе докарало до сегашното му положение.

Поредица от погрешни решения го бе захвърлила в този мрак, където пъплеха безброй паяци, а миризмата на смърт тегнеше във въздуха. Мрак, в който нямаше къде да се скрие от Ерту и неговите демони.

Да, Уолфгар искрено вярваше, че си е заслужил онова, което му се случваше. Не заради престъпленията, в които го обвиняваха, а заради тези, които бе извършил.

* * *

Не можеше да заспи, не можеше да затвори очи дори за миг. Ферингал си бе тръгнал рано и бе отишъл в собствената си стая, след като тя се извини, че не й е добре и го помоли тази вечер да не правят любов. Не че вниманието му я дразнеше. Тъкмо напротив, нощите, прекарани с Ферингал, бяха наистина приятни и ако не беше детето и мисълта за клетника в подземната тъмница, тя сигурно щеше да познае истинско блаженство.

През тези няколко седмици, откакто бяха женени, Мералда се бе убедила, че не е сгрешила, променяйки мнението си за лорд Ферингал. Той бе добър и внимателен и на нея никак не й бе трудно да го види в нова светлина, да забележи красивите му черти и обаянието му, макар то да бе донякъде позакърняло след всички години, прекарани под господството на Присила. С течение на времето Мералда щеше да заличи следите от нейното влияние, щеше да извади най-доброто от Ферингал на повърхността и двамата щяха да бъдат истински щастливи.

Не, проблемът не беше у него, проблемът бе тя самата. Как само се ненавиждаше! Как бе могла да допусне глупостта й да ги доведе дотук — нея — с чуждо дете в утробата, а него — раздиран от изпепеляващ гняв. Но най-страшното бе онова, което предстоеше; най-ужасното бе, че с действията си бе обрекла един невинен човек на смърт и то човек, който я бе спасил от същата тази участ, заради която сега бе осъден да умре бавно и мъчително.

След като войниците извлякоха варварина от стаята, Мералда се бе опитала да се помири с присъдата му — та той все пак беше разбойник, нападал бе и други хора, нищо чудно с други жени да не е бил толкова снизходителен.

Всичко беше напразно. Въпреки че русият исполин я беше ограбил, Мералда бе успяла да надзърне в сърцето му и да разбере що за човек е. Единствено нейната лъжа бе причина за онова, което щеше да се случи. Заради нейната лъжа един мъж щеше да умре от жестока, напълно незаслужена смърт.

Мералда се въртеше в леглото, убедена, че в целия свят няма по-ужасен човек от нея. Без да осъзнава напълно какво прави, тя стана и тръгна из замъка. Не носеше дори свещ, за да си свети, каменният под бе леденостуден под краката й, но тя не спираше. Отиде до стаята на Темигаст и долепи ухо до вратата. Щом чу равномерното му дишане, примесено със слабо похъркване, натисна бравата и пристъпи вътре. Като иконом на замъка, Темигаст държеше всички ключове у себе си, закачени на голяма, метална халка, която сега висеше над леглото му.

Мералда внимателно я свали, като непрестанно поглеждаше нервно към стареца, за да се увери, че още спи. Успя да излезе от стаята, без да го събуди и забърза — през приемната зала, покрай помещенията за прислугата, докато не стигна в кухнята, където на пода имаше здраво залостена врата. Тя водеше към подземните нива и бе толкова дебела, че никой, бил той човек, или дори великан, не бе в състояние да я отвори насила. Освен ако нямаше ключ.

Мералда опита всички ключове във връзката и най-сетне успя да се справи с многобройните ключалки и резета. Поспря за миг, за да се поуспокои и да реши какво да прави след това. В този миг до ушите й долетя смях и тя предпазливо надникна в съседната стая — стражите играеха на зарове.

Младата жена отиде до вратата на килера, отвеждащ до външната стена на замъка. Нямаше много място между скалите, особено при прилив, но друг изход като че ли нямаше. Оставяйки и тази врата отключена, тя се върна до входа на подземието и се спусна в мръсните тунели, вдигнала нощницата си високо над босите си стъпала, за да не я изцапа — всяко петънце можеше да я издаде по-късно.

Уолфгар се събуди от блед, треперлив светлик и звука на превъртащ се ключ в ключалката. Изгубил всяка представа за времето, той реши, че първото утро на неговите мъчения е настъпило. Каква бе изненадата му, когато вместо смръщени войници между решетките на вратата видя лицето на лейди Мералда.

— Можеш ли да ми простиш? — прошепна младата жена, хвърляйки неспокоен поглед през рамо.

Уолфгар зяпна от изумление.

— Не знаех, че ще изпрати магьосник по следите ти — обясни тя. — Мислех си, че ще остави всичко зад нас и аз ще бъда…

— … в безопасност — довърши варваринът вместо нея. — Мислеше си, че ти и детето ще бъдете в безопасност.

Сега бе ред на Мералда да го изгледа слисано.

— Защо си тук? — попита Уолфгар направо.

— Можеше да ни убиеш. Нас с Лиам, имам предвид. Там на пътя. Или пък да сториш онова, което казват, че си сторил.

— Онова, което ти каза, че съм сторил — напомни й той.

— Можеше да оставиш приятеля си да прави с мен, каквото поиска — продължи девойката. — Можеше да оставиш Лиам да умре. Поне това ти дължа.

И за огромна изненада на Уолфгар, тя завъртя ключа.

— Нагоре по стълбата и после — през вратата на килера — упъти го Мералда. — Пътят е чист.

И като запали още една свещ и му я остави, тя се обърна и забърза обратно. Уолфгар я остави да се отдалечи, за да не я застигне — не искаше да я уличи, ако го хванеха да се измъква. Откъсна един тежък свещник от стената на коридора и с негова помощ счупи ключалката, за да изглежда така, сякаш сам е успял да разбие вратата. После тръгна из тунелите, докато не стигна стълбата, отвеждаща в кухнята.

Тъй като гласовете на стражите все така долитаха от съседната стая, не можа да строши ключалките на вратата в пода, затова пък я затвори и върна всички резета на мястото им. Нека решат, че е получил магическа помощ. След това мина през килера и излезе навън, точно както младата жена му беше казала. С мъка успя да се провре през тясната врата, а когато се озова навън, видя, че почти няма къде да стъпи. Мокрите скали в основата на замъка бяха твърде гладки и хлъзгави, за да се задържи за тях, а и не виждаше как ще успее да свие зад замъка, тъй като приливът вече прииждаше.