Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Четвърта глава

Живот на истинска дама

— Гандърли — заяви Темигаст една вечер още с влизането си в стаята.

Присила и Ферингал го изгледаха неразбиращо.

— Жената, която видяхте, млади господарю — поясни икономът. — Семейството й се казва Гандърли.

— Не съм чувала за никакви Гандърли в Окни — възрази Присила.

— Малко са семействата в селото, чиито имена са ти познати, скъпа ми Присила — отвърна Темигаст, а в тона му се промъкнаха суховати нотки. — Но таза жена наистина е Гандърли. Къщата им е на южния склон на Маерлинската планина.

Маерлинската планина се намираше на около две мили от замъка Ок, а върху билото й, обърнато към пристанището, имаше изкуствено издялани тераси.

— Момиче — презрително го поправи Присила. — Никаква жена не е още.

Ферингал не й обърна внимание, прекалено развълнуван от новината на Темигаст.

— Сигурен ли си? — скочи от мястото си той и с твърда крачка отиде до стария иконом. — Възможно ли е?

— Моми… жената е била на пътя по същото време, по което е минала каретата — потвърди Темигаст. — Неколцина селяни, които я познават, са я видели, милорд. Те всички споменаха дългата й, черна коса, което отговаря на описанието, което вие ми дадохте. Напълно съм сигурен, че това е по-голямата дъщеря на Дони Гандърли.

— Ще отида при нея — заяви Ферингал и неспокойно закрачи напред-назад, несъзнателно хапейки показалеца си; на няколко пъти рязко се обърна към вратата, сякаш и сам не знаеше къде да иде и какво да прави. — Ще наредя да ми приготвят каретата.

— Не, милорд — тихият, заповеднически тон на Темигаст като че ли малко поуспокои развълнувания млад мъж. — Това би било крайно неуместно.

Ферингал го зяпна:

— Но защо?

— Защото тя е селянка и не е достойна… — започна Присила, но се отказа, видяла, че никой не я слуша.

— Един мъж не бива да ходи в къщата на една дама, без да е бил представен подобаващо — обясни Темигаст. — Вашият наместник и нейният баща трябва да се погрижат за това.

— Но аз съм господарят на Окни! — възропта Ферингал. — Мога да…

— Може да правите каквото си поискате, ако възнамерявате просто да се позабавлявате с нея — прекъсна го Темигаст, при което и Ферингал, и Присила се намръщиха. — Но ако искате тя да стане ваша жена, всичко трябва да стане, както си му е редът. Има си начин, милорд, правила на поведение, с които не можем да не се съобразим. Уверявам ви, че всяко отклонение от общоприетия етикет в подобни случаи може да има пагубни последици.

— Не разбирам.

— Напълно нормално — успокои го старият наместник. — Но за наше щастие, аз разбирам. Вървете и се окъпете. Ако вашата свидна кошута ви подуши сега, сигурно ще избяга надалеч.

При тези думи Темигаст завъртя младия лорд към вратата и го побутна.

— Ти ме предаде! — викна Присила, още щом брат й излезе от стаята.

Икономът изсумтя пренебрежително при това нелепо обвинение.

— Никога няма да допусна тя да стъпи в тази къща! — решително заяви Присила.

— Не осъзна ли вече, че нищо, освен убийство, не може да ти помогне в случая? — смъмри я Темигаст престорено сериозно. — Убийството на брат ти, имам предвид, защото да убиеш нея би означавало единствено да си навлечеш гнева на Ферингал.

— Но защо ти трябваше да му помагаш в глупашкия му роман!

— Казах му единствено онова, което и сам може да научи от всеки селянин, включително и от три от собствените ни прислужници, които вчера са били на пътя.

— Глупакът му с глупак сигурно изобщо не ги е забелязал! — възрази Присила.

— Щеше да намери начин да научи името на момичето — настоя Темигаст. — И като нищо би ни изложил всички, докато го прави.

При тези думи икономът се изкиска и като се приближи до Присила, я прегърна през раменете.

— Разбирам притесненията ти, скъпа ми Присила, и трябва да призная, че донякъде ги споделям. Аз също бих предпочел брат ти да се влюби в дъщерята на някой богат търговец от далечен град, вместо да избере селско момиче от Окни… или пък изобщо да забрави наивните си идеи за любов и просто да се отдаде на плътските си желания, където и когато му се прииска, без да мисли за женитба. Нищо чудно някога и това да стане.

— Надали, след днешната ти намеса — сопна се Присила.

— Грешиш — поправи я Темигаст с широка усмивка, която привлече вниманието на Присила и по лицето й се изписа любопитство. — Единственото, което сторих, бе да укрепя доверието на брат ти в мен и моите преценки. Той сигурно няма да се откаже лесно от идеята да се ожени за това момиче, но аз ще следя всяка негова стъпка, обещавам ти. Няма да допусна да опозори рода Ок, нито пък ще позволя на момичето и нейното семейство да ни отнемат онова, което не им се полага. Не можем да го разубедим от това, което си е наумил, можеш да бъдеш сигурна, а негодуванието ти само ще засили решимостта му да постигне своето.

Присила изсумтя недоверчиво.

— Нима не виждаш гнева му, когато му се караш? — не отстъпваше Темигаст и тя се намръщи. — Предупреждавам те, ако сега настроим брат ти срещу себе си, влиянието на това момиче над него — над целия замък — ще стане още по-голямо.

Този път Присила нито изсумтя, нито поклати глава, нито изрази неодобрението си по някакъв начин, просто се взря изпитателно и настойчиво в Темигаст. Той я целуна по бузата и излезе от стаята, за да нареди незабавно да му приготвят каретата на замъка. Трябваше да се заеме със задълженията си на пратеник на лорд Ферингал.

* * *

Джака Скъли вдигна поглед от калната нива заедно с останалите работници, хора и гномове, когато богато украсената карета затрополи по пътя и спря пред къщурката на Дони Гандърли. Отвътре се показа възрастен мъж и се насочи към вратата. Джака присви очи, но после се сети, че някой от другите може да го види и отново си придаде обичайното високомерно изражение. Та той беше Джака Скъли, мъжът от мечтите на всички момичета в селото и особено на младата жена, пред чиято къща току-що беше спряла каретата. Мисълта, че красивата Мералда го желае, не беше шега работа за Джака… макар че той, естествено, нямаше да позволи никой да разбере, че това има някакво значение за него.

— Дони! — провикна се един от другите работници, прегърбен гном с дълъг, заострен нос. — Дони Гандърли! Имаш гости.

— Или пък най-сетне са разкрили какъв мошеник си в действителност! — обади се друг гном и всички се разсмяха.

Всички, с изключение на Джака, разбира се. Джака нямаше да допусне да го видят как се смее.

Дони Гандърли се запъти към синора край торфената нива, като в същото време се обърна към онези, които се бяха обадили, за да разбере какво става. Вместо отговор, те кимнаха по посока на къщата му и когато проследи погледите им, Дони съзря спрялата там карета и хукна, колкото го държаха краката.

Джака не свали очи от него, докато не го видя да стига до къщата.

— К’во ще речеш да вземеш да покопаеш малко, а момче? — разнесе се глас наблизо и когато младият мъж се обърна, беззъбият старец на съседната бразда прокара пръсти през къдравата му, кестенява коса.

Джака тръсна отвратено глава, забелязал черния торф по пръстите му, и отривисто отметна коса назад, а когато старият мъж отново посегна към лицето му, направо блъсна ръката му.

— Хе-хе-хе! Твойто момиче май си има ухажор!

— Пък и доста старичък при туй — побърза да се включи в шегата друг от копачите.

— Че то тогаз и аз може да си опитам късмета — подхвърли първият присмехулник.

Младият мъж се намръщи и старецът се разсмя още по-гръмогласно, доволен, че най-сетне е предизвикал някаква реакция у него.

Погледът на Джака бавно обходи полето, плъзна се по приведените работници и няколкото къщи, разпилени по склона, и се насочи към замъка Ок в далечината и черните, студени води отвъд. Водите, които преди четири години бяха довели него, майка му и вуйчо му в това затънтено място. Джака не знаеше защо бяха дошли тук (той самият бе съвсем доволен от живота им в Лускан), с изключение на това, че идването им беше свързано с баща му, който редовно пребиваше майка му. Подозираше, че сигурно бягат — от баща му или от правосъдието. Това започваше да се превръща в обичайна практика за семейство Скъли — по същия начин бяха избягали и от Царствата на меча преди много години, когато той беше още малко момче, и се бяха заселили в Лускан. Нямаше съмнение, че открие ли ги, баща му (жесток човек, когото Джака почти не познаваше), ще убие и майка му, и вуйчо му, задето бяха избягали. Или пък сам той вече беше мъртъв, оставен да издъхне в локва кръв от Ремпини, вуйчото на Джака.