Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Трета глава

Последната капка

— Той те познаваше — осмели се да каже Морик по-късно същата нощ, след като тайно се бе отбил в свърталището на най-изпадналите типове в Лускан. Докато се присъедини към варварина, той вече беше преполовил втората бутилка. — И ти него.

— Мислеше си, че ме познава — поправи го Уолфгар, заваляйки всяка дума.

С мъка успяваше да се задържи седнал, очевидно по-пиян, отколкото бе обикновено по това време. Двамата с Морик се бяха разделили пред „Кривата сабя“ и варваринът, взимайки и двете бутилки, бе тръгнал из улиците на Лускан, вместо да се насочи към пристанището. Не след дълго се бе озовал в по-благопристойната част на града, обитавана от почтени хора и търговци. Никакви стражи не се опитаха да го прогонят, защото тук се издигаше Карнавалът на затворниците — висока платформа, върху която заловените престъпници си получаваха заслуженото пред очите на всички. Тази нощ върху нея имаше един крадец, а мъчителят му настойчиво го караше да си признае злодеянието. Когато нещастникът не го стори, екзекуторът взе тежки ножици, с каквито обикновено стрижеха овцете, и откъсна кутрето на едната му ръка. Този път отговорът на крадеца бе съвсем различен, за бурна радост на тълпата, дошла да се позабавлява, както правеше всяка вечер.

Разбира се, признанието не помогна кой знае колко на клетника, който изгуби цялата си ръка, пръст по пръст, под възторжените викове на множеството.

Не и на Уолфгар. Не, отвратителното зрелище се оказа повече, отколкото варваринът можеше да понесе, запрати го назад във времето, към Ерту и безпомощната агония на Бездната. Какви мъчения бе познал там! Беше посичан, налаган с камшик и пребиван почти до смърт, а после връщан към живот от слугите на демона и скверните им магии. Свирепи челюсти бяха отхапвали пръстите му един по един, само за да му ги върнат след това, сякаш нищо не се бе случило.

Гледката на окаяния крадец отприщи порой от болезнено ярки спомени в съзнанието на младия мъж.

Наковалнята. Да, тя бе по-страшна от всичко останало, най-жестокото физическо мъчение, родено от пъкленото въображение на Ерту и запазено за онези мигове, когато демонът биваше обземан от такава страховита ярост, че нямаше нито време, нито желание да измисли някое по-сложно и по-съкрушително душевно изтезание.

Наковалнята. Такъв леден студ излъчваше тя, че бедрата на Уолфгар пламваха само от допира й, когато слугите на демона го принудеха да я възседне, гол и болезнено извит назад.

И тогава идваше Ерту. Бавно и заплашително той се приближаваше до беззащитната си жертва и с едно-единствено внезапно движение стоварваше малко, покрито с безброй иглички чукче върху отворените очи на Уолфгар. Те се пръсваха на хиляди късчета и вълна от нечовешка болка връхлиташе варварина, помитайки всичко по пътя си.

Разбира се, слугите на демона бързо го изцеляваха и всичко започваше отначало.

Дори сега, след толкова време и така далеч от лапите на Ерту, Уолфгар често се събуждаше свит на кълбо, затиснал очите си с ръце, раздиран от болка. Болка, от която имаше само един изход. И така, той се опитваше да избяга с бутилка в ръка, мъчеше се да открие забрава и покой на дъното й.

— Мислеше си, че те познава? — объркано повтори Морик.

Уолфгар го изгледа недоумяващо.

— Мъжът в „Кривата сабя“ — поясни Разбойника.

— Заблуждаваше се — завалено отвърна варваринът.

Съмнението на Морик бе повече от очевидно.

— Познаваше човека, който някога бях — призна исполинът. — Не и този, в когото се превърнах.

— Дюдермонт — каза Морик.

Сега бе ред на Уолфгар да го изгледа учудено. Вярно, че Морик познаваше почти всички в Лускан (все пак, оцеляваше именно благодарение на отличната си осведоменост), но чак пък да разпознае един най-обикновен моряк (за какъвто варваринът смяташе Дюдермонт), отбил се за малко в града!

— Капитан Дюдермонт от „Морски дух“ — обясни приятелят му. — Страшилище за всички пирати, кръстосващи Саблено море. Очевидно се познавате.

— Веднъж плавах заедно с него… в един друг живот — рече исполинът.

— Имам много приятели, които се подвизават из моретата и които биха платили пребогато, за да бъде премахнат Дюдермонт — заговорнически прошепна Морик и се приведе към варварина. — Защо да не използваме познанството ти с него, за да припечелим нещичко?

Още преди Разбойника да довърши, Уолфгар го сграбчи за гърлото и се изправи. Колкото и несигурно да се държеше на краката си, исполинът все още имаше достатъчно сила, за да вдигне дребния мъж с една ръка и да го притисне до стената на близкия склад.

Морик, чиито крака се полюшваха на десетина сантиметра над земята, бръкна в един от джобовете си и стисна скрития там нож. Нож, който знаеше, че ще успее да забие с лекота в сърцето на пияния Уолфгар. Не го направи, защото и Уолфгар не му стори нищо, дори не се опита да го удари, пък и Морик все още не бе забравил крайно обезпокоителния факт, че от варварина се интересуваха елфи на мрака. Как щеше да оправдае постъпката си пред тях, ако го убиеше? И какво щеше да стане с него, ако не успееше да довърши варварина с един удар?

— Ако някога отново ме помолиш за подобно нещо, ще… — без да довърши заплахата си, Уолфгар го пусна на земята и рязко се обърна, при което се олюля и едва не падна от кея.

Морик разтърка натъртеното си гърло, за миг зашеметен от яростния изблик на приятеля си, после обаче размисли и кимна. Очевидно бе докоснал болно място, рана, наново отворена от неочакваната поява на капитан Дюдермонт. За кой ли път се разиграваше вечната битка между минало и настояще, битка, на която Морик и преди бе ставал свидетел при вида на хора, поели към дъното. Да види човека, с когото бе плавал през всички тези години, несъмнено се бе оказало повече, отколкото изстрадалият варварин можеше да понесе. Да погледне на сегашното си съществувание в светлината на някогашния си живот за Уолфгар бе невъзможно. Морик се усмихна и не каза нищо повече — отлично разбираше, че душевната борба на приятеля му, минало срещу настояще, съвсем не бе свършила.

Може би настоящето щеше да надделее и Уолфгар щеше да се вслуша в изгодното му предложение. Ако ли не, Морик щеше да действа сам и без знанието на варварина, да извлече изгода от познанството му с капитана на „Морски дух“.

Морик прости на Уолфгар задето го беше нападнал. Засега…

— Не ти ли се иска отново да поемеш на път с него? — уж небрежно попита той.

Уолфгар приседна тромаво и го изгледа недоумяващо изпод натежали клепачи.

— Трябва да се грижим кесиите ни да са пълни — напомни му Морик. — Струва ми се, че работата при Арумн започва да ти дотяга. Може би няколко месеца по море…

Уолфгар му махна да замълчи, обърна се и се изплю във водата. Миг по-късно се преви одве и повърна.

Морик го наблюдаваше отстрани, със смесица от съжаление, отвращение и гняв. Да, разбра престъпникът извън всяко съмнение, той щеше да се добере до Дюдермонт, със или без съгласието на Уолфгар. Щеше да използва приятеля си, за да открие слабото място на прословутия капитан. За миг Морик бе обзет от чувство за вина. Все пак, Уолфгар му беше приятел, но такъв бе законът на улицата и никой разумен човек не би изпуснал подобна златна възможност да си напълни кесията.

* * *

— Миришеш, че Морик го свърши? — бяха първите думи на Тий-а-никник, когато се събуди в някаква затънтена уличка.

Крийпс Шарки го изгледа неразбиращо иззад една купчина боклук наблизо, после си преведе странния въпрос.

— Мислиш, приятелю, не миришеш — поправи го той.

— Миришеш, че го сторил?

Подпрян на един лакът, Крийпс изсумтя и обходи зловонната уличка с погледа на единственото си здраво око.

Разбрал, че няма да получи отговор, Тий-а-никник здравата го плесна по тила.

— Какви ги вършиш? — възропта Крийпс и опита да се обърне, но не можа и се пльосна по очи на земята.

— Морик го свърши? — повтори татуираният пират, когато другарят му се завъртя по гръб и му хвърли сърдит поглед. — Убие Дюдермонт?

Крийпс се изхрачи и с огромно усилие успя да се надигне и да седне:

— Ами… — съмнението в гласа му бе съвсем явно. — Морик е коварен тип, тъй си е, ама не е от категорията на Дюдермонт. Мен ако питаш, не на капитана, а на Морик му се пише лошо.