Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Глава 20

Стръв

— Скъпи ми Домо — изкусително измърка Шарлота Веспърс и докосна рамото на плъхочочовека с дългите си пръсти. — Нима не виждаш изгодата, която и двамата можем да извлечем от едно такова съюзничество?

— Виждам единствено как из моите клоаки се навъртат хора на Басадони! — изръмжа Домо Куилило, който бе с човешки облик, но дори така понякога правеше нещо (като например начина, по който час по час сбръчкваше нос), което повече подхождаше на плъх. — Къде е старият нещастник?

Артемис Ентрери се накани да отговори, ала Шарлота му хвърли умолителен поглед и той се облегна в стола си, повече от доволен да остави тя да се занимава с такива като Домо.

— Старият нещастник — отвърна Шарлота, имитирайки пренебрежителния тон на плъхочовека — и в този момент заздравява връзките си с един още по-могъщ съюзник. Съюзник, чийто гняв Домо ще стори добре да не си навлича.

Очите на човека плъх се присвиха застрашително — не бе свикнал да го заплашват.

— С кого? — попита той. — С миризливите коболди, които минаха през клоаките онзи ден?

— Коболди? — повтори Шарлота през смях. — Къде ти! Не, те са просто плява, авангардът на нашия нов съюзник.

Водачът на плъхочовеците се отдръпна от младата жена, изправи се и прекоси стаята. Знаеше, че в клоаките и в подземните етажи на гилдията се е състояла битка. Знаеше също, че в нея са участвали коболди, войници на Басадони и създания, за които съгледвачите му не бяха успели да научат нищо друго, освен че били могъщи и опитни в магиите. Освен това знаеше (очевидно бе от факта, че Шарлота е тук сега), че поне част от хората на Басадони бяха оцелели. Домо подозираше, че в гилдията е станал преврат, зад който стоят Шарлота и Артемис Ентрери. Те твърдяха, че старецът бил още жив, въпреки че той не бе сигурен дали да им вярва, но пък открито признаваха, че Кадран Гордиън е бил убит. Лош късмет, така бе казала Шарлота, но за Домо бе пределно ясно, че късметът, добър или лош, не бе изиграл никаква роля в смъртта на Гордиън.

— Защо той говори вместо стареца? — кимна човекът плъх към Ентрери, а в тона му се долавяше явна неприязън.

Домо не питаеше топли чувства към палача още от времето, когато Ентрери бе убил един от най-прочутите му събратя, коварен тип на име Раситър.

— Защото така искам — рязко се обади Ентрери, преди Шарлота да успее да отговори, при което тя му хвърли кисел поглед, но после побърза да се обърне към Домо с предишното престорено приветливо изражение.

— Артемис Ентрери отлично познава порядките на калимпортските улици — обясни тя. — Няма по-подходящ пратеник от него.

— Нима очакваш да му се доверя? — невярващо попита Домо.

— Очаквам да повярваш, че никъде няма да намериш по-изгодна сделка от тази, която ти предлагаме — отговори Шарлота.

— И че ако откажеш — отново се намеси палачът, — значи ни обявяваш война. А подобна възможност никак няма да ти хареса, уверявам те.

Гризаческите очички на Домо се присвиха и той измери Ентрери с изпитателен поглед, но беше достатъчно разумен, а и достатъчно наплашен от убиеца, за да си премълчи.

— Пак ще си поговорим, Шарлота — обърна се той към жената. — Ти, аз и старият Басадони.

С тези думи плъхочовекът си тръгна, следван плътно от двама стражи на Басадони, които го придружиха до подземията. Оттам той сам щеше да намери пътя към бърлогата си в клоаките.

Домо едва-що бе излязъл, когато в стената зад Ентрери и Шарлота се отвори тайна врата и в стаята пристъпи Джарлаксъл.

— Остави ни сами — нареди той на младата жена, а от тона му ставаше пределно ясно, че не е особено доволен от проведения току-що разговор.

Шарлота хвърли поредния кисел поглед на палача и се накани да си върви.

— Справи се отлично — подхвърли й Джарлаксъл и тя кимна.

— Но аз се провалих — рече Ентрери в мига, в който Шарлота вече не можеше да ги чуе. — Колко жалко.

— Тези срещи са от огромно значение за нас — отвърна Джарлаксъл. — Ако съумеем да укрепим позициите си и да накараме останалите гилдии да повярват, че не ги грози опасност, първата част от мисията ни ще е завършила успешно.

— И търговията между Калимпорт и Мензоберанзан може да започне — с подигравателна тържественост заяви Ентрери и разпери ръце. — От което Мензоберанзан може само да спечели.

— От което Бреган Д’аерте може само да спечели — поправи го наемникът.

— И какво ме вълнува мен всичко това? — попита Ентрери направо.

Джарлаксъл не отговори веднага, обмисляйки внимателно следващите си думи.

— Немалко от воините ми се боят, че нямаш мотивация да довършиш онова, което започнахме — каза той най-сетне и макар че в гласа му нямаше и помен от предупреждение, Ентрери познаваше мрачните елфи достатъчно добре, за да разбере, че не го чака нищо хубаво. — Нима съвместната ни работа ти е напълно безразлична? Та нали само дни те делят от това да се превърнеш в най-влиятелния паша, властвал някога над улиците на Калимпорт! Крале ще ти се кланят до земята и ще те отрупват с богатства.

— А аз ще се прозявам в грозните им лица — отвърна Ентрери.

— Да, всичко те отегчава. Дори битките. Изгубил си своята цел и всички желания, захвърлил си ги в прахта. Но защо? От страх? Или пък си мислиш, че не е останало нищо, което да си струва да бъде спечелено?

Палачът се размърда неловко на мястото си. Вярно, самият той отдавна бе осъзнал какво става в душата му, но да го чуе от устата на Джарлаксъл, да види как някой друг дава словесен израз на пустотата в гърдите му, го порази.

— Нима си страхливец? — попита Джарлаксъл.

Ентрери се изсмя на абсурдния въпрос и за момент се поколеба дали да не скочи от стола и да се нахвърли върху елфа. Въпреки че отлично познаваше тактиката на наемника и бе абсолютно сигурен, че ще рухне мъртъв, още преди да го достигне, палачът сериозно се замисли дали да не го нападне. Джарлаксъл го изпревари с въпрос, който сякаш го зашлеви през лицето:

— Или причината е престоят ти в Мензоберанзан?

Апатията на Ентрери до голяма степен се дължеше именно на това и от изражението му наемникът разбра, че е улучил право в целта.

— Смиряващо? — попита той. — Онова, което видя там, ти подейства смиряващо?

— Обезкуражаващо — рязко отвърна Ентрери с глас, напоен сякаш с отрова. — Неизбежно бе при вида на толкова огромна и самонадеяна глупост.

— Глупост, която отразява и собственото ти съществувание, както несъмнено си почувствал. Всичко, към което си се стремил, се е открило пред очите ти, постигнато в много по-големи мащаби.

Ентрери и този път остана на мястото си, ала вече седеше на ръба на стола и хапеше долната си устна, свивайки и разпускайки юмруци, готов всеки момент да се нахвърли върху наемника.

— И какво? Целият ти живот се оказа една лъжа? — невъзмутимо продължи Джарлаксъл и следващите му думи се забиха като смъртоносна кама право в сърцето на палача: — Това ти каза и Дризт До’Урден, нали?

За един-единствен миг каменното лице на убиеца се изкриви от изпепеляваща ярост и елфът избухна в смях:

— Най-сетне някакъв признак на живот! Най-сетне израз на някакво желание, пък било то и желанието да ми изтръгнеш сърцето.

После въздъхна дълбоко и понижи глас:

— Мнозина от моите съмишленици смятат, че не си заслужаваш усилието. Но аз знам, че грешат, Артемис Ентрери. Ние сме приятели, ти и аз, и си приличаме много повече, отколкото ни се иска да признаем. Очаква те истинско величие, само трябва да ме оставиш да ти покажа пътя.

— Празни приказки — сухо рече палачът.

— Този път минава през Дризт До’Урден — продължи Джарлаксъл, сякаш не го беше чул. — Това е празнотата, която зее в гърдите ти. Трябва отново да се изправиш срещу него, при условия, поставени от теб самия — гордостта ти никога няма да ти позволи да продължиш останалата част от живота си, докато не разрешиш този проблем.

— Достатъчно пъти съм се изправял срещу него — рязко отвърна Ентрери, усещайки как у него се надига гняв. — Не искам да го виждам никога повече.

— Може и да мислиш така — каза Джарлаксъл, — но се лъжеш, лъжеш и мен. На два пъти ти и Дризт До’Урден се срещнахте в честна битка и на два пъти Ентрери беше принуден да бяга.