Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Глава 9

В търсене на одобрение

Скрит в сенките, той гледаше как магьосникът бавно прекрачва прага, сподирен от няколко гласа. Без да им обръща внимание, Ла затвори вратата зад себе си и се насочи към шкафа с напитки, като запали една-единствена свещ.

Ентрери сви ръце в юмруци, разкъсван между желанието да се нахвърли върху магьосника с думи и просто да го убие на място, задето не го бе предупредил за нападението на Дог Пери.

С чаша в едната ръка и горяща свещ в другата, Ла Вал пристъпи към масивния канделабър и много скоро стаята бе обляна от светлина. Зад гърба му палачът направи крачка напред.

Миг по-късно нещо неосезаемо го накара да застане нащрек. Нещо — но какво ли? — не беше наред. Може би прекалено спокойното държане на магьосника или пък някакъв едва доловим звук.

В този момент Ла Вал се обърна и при вида на застаналия в средата на стаята Ентрери отстъпи назад. И този път изострените докрай инстинкти на убиеца му нашепнаха, че нещо не е наред. Магьосникът просто не изглеждаше достатъчно уплашен.

— Нима си помисли, че Дог Пери ще ме надвие? — подигравателно попита палачът.

— Дог Пери? — повтори Ла Вал въпросително. — Не съм го виждал…

— Не ме лъжи — спокойно го прекъсна Ентрери. — Познавам те твърде отдавна, за да повярвам, че наистина си бил в неведение. Несъмнено си го наблюдавал, както наблюдаваш действията на всички играчи в уличната джунгла.

— Очевидно не всички — сухо отвърна магьосникът.

Ентрери не бе съвсем сигурен доколко са верни думите на Ла Вал, но не каза нищо.

— Обеща да ме предупредиш, ако Дог Пери реши да опита нещо срещу мен — рече вместо това на висок глас — ако наблизо имаше стражи, нека чуеха за двуличието на магьосника. — А ето че се обърнах и го видях зад себе си с кама в ръка, без нито дума от приятеля ми Ла Вал.

Магьосникът въздъхна дълбоко и се отпусна в близкия стол.

— Наистина знаех — призна той. — Но не можех да сторя нищо — добави, когато видя палача да присвива заплашително очи. — Трябва да ме разбереш — всеки контакт с теб беше напълно забранен.

— Недосегаем — отбеляза Ентрери и Ла Вал безпомощно вдигна ръце. — Знам, обаче, че Ла Вал рядко се подчинява на подобни заповеди.

— Тази беше по-различна — разнесе се непознат глас и откъм кабинета на магьосника се появи строен, добре облечен мъж.

Тялото на Ентрери се изопна — току-що бе проверил както кабинета, така и останалите две стаи в покоите на Ла Вал и там нямаше никой. Сега вече знаеше извън всякакво съмнение, че са го очаквали.

— Господарят на гилдията — обясни Ла Вал. — Куентин Боду.

Ентрери дори не мигна — и сам можеше да се досети.

— Заповедта дойде не от някой паша, а от трите най-могъщи гилдии — поясни Боду. — Да й се противопоставим, би било равносилно на самоубийство.

— Всеки магически опит да се свържа с теб, щеше да бъде засечен начаса — каза Ла Вал и се засмя, опитвайки се да разсее напрежението. — Пък и какъв смисъл да те предупреждавам — убеден бях, че Дог Пери изобщо не ти е достоен противник.

— Ако наистина е така, защо му позволи да тръгне след мен? — обърна се убиецът към Боду, който само сви рамене:

— Никога не съм имал кой знае какво влияние над Пери.

— Е, вече няма защо да се безпокоиш за него — мрачно отвърна Ентрери.

Боду успя да извика бледо подобие на усмивка върху устните си.

— Сигурен съм, разбираш в какво положение се… — започна той, ала палачът не го остави да довърши.

— Нима очакваш да повярвам на човека, който нареди да ме убият? — невярващо попита той.

— Не съм… — опита се да обясни Боду, но бе прекъснат от друг глас, долетял от кабинета на Ла Вал.

Женски глас.

— Ако вярвахме, че Куентин Боду или някой друг високопоставен член на гилдията му е одобрил намерението на Пери, досега да сме избили всички тук.

На прага се показа висока чернокоса жена. От едната й страна стоеше едър здравеняк със засукани, черни мустаци, а от другата — слаб мъж, чието лице почти не се виждаше под ниско спуснатата качулка на тъмния му плащ. Зад тях пристъпваха двамина стражи в доспехи и макар да затвориха вратата зад себе си, Ентрери бе сигурен, че в кабинета има поне още един човек, най-вероятно магьосник. Просто нямаше начин толкова много хора да успеят да се скрият без магическа помощ. Освен това, новодошлите бяха прекалено невъзмутими. Дори да бяха опитни воини, пак не можеха да са сигурни, че ще съумеят да се справят с Артемис Ентрери сами.

— Аз съм Шарлота Веспърс — представи се жената, а ледените й очи проблеснаха. — Това са Кадран Гордиън и Ханд, мои съдружници в гилдията на Басадони паша. Да, той е жив и се радва да види, че си добре.

Безсрамна лъжа, помисли си Ентрери — ако Басадони наистина бе жив, гилдията щеше да се свърже с него много по-рано и то, по доста по-безопасен начин.

— Свързан ли си с някого? — попита Шарлота.

— Не бях, когато си тръгнах от Калимпорт, а се върнах едва преди няколко дни — отвърна палачът.

— Е, сега вече си — измърка Шарлота и Ентрери разбра, че не може да откаже.

* * *

Нямаше да го убият… поне засега. Вече нямаше да се налага да прекарва нощите си, поглеждайки през рамо за жадни за слава убийци, нито пък да си губи времето с безочливите нападения на глупци като Дог Пери. Гилдията на Басадони паша беше заявила, че той им принадлежи и въпреки че имаше правото да приема поръчки, от когото си реши, стига да не бяха насочени срещу „работодателите му“, основните му контакти щяха да бъдат Кадран Гордиън, комуто Ентрери нямаше никакво доверие, и Ханд.

Късно същата вечер, палачът седеше на покрива на „Медната миза“ и си мислеше, че би трябвало да е щастлив, задето всичко се бе наредило така добре. Не би могъл и да се надява на по-благоприятен развой на събитията.

При все това, поради причина, която и сам не разбираше, Ентрери изобщо не беше доволен. Стига да поискаше, още утре можеше да се върне към някогашния си живот, а с ненакърнените си умения много скоро щеше да си възвърне и старата слава. Само че ограниченията на тази слава му бяха до болка познати и макар да бе сигурен, че с лекота може да се изкачи до върха на мрачната си професия, разбираше, че това изобщо няма да запълни празнотата в гърдите му.

Нямаше ни най-малко желание отново да започне да убива за пари. Не ставаше въпрос за някакви скрупули — ни най-малко! — просто при мисълта за съществуване като онова, което бе водил някога, нищо у него не трепваше.

Прагматичен, както винаги, Ентрери реши засега да не избързва и да живее ден за ден. Със сигурна и безшумна стъпка отиде до края на покрива, спусна се на улицата и влезе през входната врата.

Всички очи се насочиха към него, ала той прекоси общата стая, без да им обръща никакво внимание, и се насочи към вратата в дъното й. Някакъв полуръст се доближи до него, сякаш искаше да го спре, но леденият поглед на палача набързо го отказа от намеренията му и Ентрери нахлу в малката стаичка.

И този път гледката на огромния Дондон му подейства като шамар.

— Артемис! — щастливо възкликна полуръстът, макар че убиецът не пропусна да забележи нотките на притеснение, промъкнали се в гласа му — обичайна реакция, колчем се появеше без предизвестие на нечий праг. — Заповядай, приятелю. Седни и хапни. Порадвай се на приятна компания.

Ентрери хвърли бърз поглед към купчините недоизядени сладкиши, както и към двете дебело гримирани полуръстки от двете страни на отвратителното, подпухнало същество, след което седна на безопасно разстояние, като нито посегна към някоя от чиниите, нито се опита да прикрие неприязънта си, когато една от жените понечи да се доближи до него.

— Трябва да се научиш да се отпускаш и да се наслаждаваш на плодовете от труда си — заяви Дондон. — Говори се, че си се върнал при Басадони, значи си свободен.

Ентрери не пропусна да забележи, че полуръстът и сам не усети иронията в думите си.

— Каква полза от усилията и опасностите, на които се излагаш, ако не знаеш как да се отпуснеш и да се порадваш на всичко онова, което те могат да ти купят? — продължи Дондон.

— Как се случи? — попита палачът без заобикалки и полуръстът го изгледа, а по увисналото му лице се изписа явно недоумение.