Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Осемнадесета глава

Дим и диря

Увити в дебели кожи, пък и закалени през годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, четиримата приятели не срещаха особени затруднения, дори и толкова на север по това време на годината. На някои места снегът бе доста дълбок, другаде земята бе заледена и хлъзгава, ала те упорито крачеха напред — Бруенор проправяше път за Кати-Бри и Риджис с масивното си тяло, а Дризт вървеше отстрани и ги водеше в правилната посока.

Напредваха забележително бързо, като се имаше предвид колко труден е теренът и колко лошо — времето, но и това не можеше да попречи на Бруенор да намери за какво да мърмори:

— А проклетият му елф си ходи по снега, без изобщо да затъва! — изруга той, пробивайки си път през една особено голяма преспа, която му стигаше над кръста, докато Дризт подскачаше край него по втвърдената повърхност на снега, полупързаляйки се, полутичайки. — Трябва да го накарам да яде повече, та да тури малко месце по тез’ мършави кокали!

Кати-Бри, която идваше след него, се усмихна. И тя, и Бруенор прекрасно знаеха, че лекотата, с която Дризт се движи, се дължи на съвършения му баланс — той умееше така да разпределя теглото си и винаги да пази толкова идеално равновесие, че бе в състояние само за миг да прехвърли цялата си тежест върху единия си крак, ако усетеше, че снегът под другия поддава. Кати-Бри бе висока горе-долу колкото него и тежеше дори по-малко, но никога не би могла да върви с неговата лекота.

Тъй като ходеше върху снега, откъдето виждаше много по-надалеч от приятелите си, за Дризт не беше трудно да забележи минаващата наблизо диря, оставена наскоро от някой (или нещо), проправящ си път като Бруенор.

— Спрете! — извика той на другарите си.

Още преди да довърши, забеляза нещо още по-странно — тънка ивица дим се издигаше право нагоре, като да излизаше от комин. Дирята отиваше в същата посока и елфът се зачуди дали двете неща са свързани. Може би там имаше къща — на някой ловец или отшелник.

Една почивка нямаше да се отрази никак зле на приятелите му, затова Дризт се насочи право към следата. През близо десетте дни, откакто бяха напуснали Лускан, едва на два пъти бяха успели да си намерят истински подслон — първата нощ, която бяха прекарали в дома на един фермер и по-късно, когато се бяха разположили в някаква пещера.

Още щом наближи пътеката в снега, Дризт усети как надеждата да открият подслон се изпарява — следата беше оставена от крака, поне два пъти по-големи от неговите.

— Какво става, елфе? — провикна се Бруенор.

В отговор Дризт им даде знак да не вдигат шум и да дойдат при него.

— Едри орки — съобщи той, когато останалите трима се присъединиха към него. — Или дребни людоеди.

— Или пък варвари — предположи Бруенор. — Не съм виждал други човеци с такива грамадни стъпала!

Дризт се наведе, за да разгледа една от по-ясните следи.

— Не — поклати той глава. — Прекалено са дълбоки, а и онзи, който ги е оставил, е бил обут с тежки ботуши, не като меките, еленови кожи, които събратята на Уолфгар увиват около краката си.

— Значи людоеди — рече Кати-Бри. — Или едри орки.

— Има ги колкото искаш по тези места — отбеляза Риджис.

— Водят към онази ивица дим — посочи Дризт.

— Нищо чудно да имат лагер някъде там — предположи Бруенор и се обърна към Риджис с лукава усмивка на уста. — Тръгвай, Къркорещ корем.

Риджис пребледня, казвайки си, че навярно се бе представил прекалено добре при последния им сблъсък с подобни чудовища, на отиване към Лускан. Разбира се, не смяташе да бяга от отговорност, но ако там наистина имаше людоеди, той нямаше никакъв шанс. Още повече, че полуръстовото месо беше една от най-любимите храни на човекоядците.

Изведнъж Риджис забеляза, че Дризт го наблюдава с усмивка на уста, сякаш бе прочел всяка негова мисъл.

— Това не е работа за него — заяви елфът.

— Веднъж вече го стори, докато идвахме насам — напомни Бруенор. — Справи се чудесно, при туй!

— Но не и в такъв сняг — възрази Дризт. — И най-изкусният крадец няма да може да открие достатъчно сенки, където да се скрие. Не, ще отидем заедно, за да видим дали ще намерим приятели, или врагове.

— И ако наистина се окажат людоеди? — попита Кати-Бри. — Май си мислиш, че отдавна е дошло време за някоя битка, а?

По изражението на Дризт лесно можеше да се разбере, че тази идея искрено му се нрави, но той поклати глава:

— Ако с нищо не ни заплашват, ще е най-добре и ние да не ги закачаме. Но да вървим и да видим какво ще открием — току-виж сме си намерили подслон и топла храна за тази нощ.

И те поеха напред — Дризт отново се движеше малко встрани, а Бруенор, след като намести еднорогия си шлем и стисна брадвата си в ръка, поведе останалите двама по вече проправената пъртина. Кати-Бри, която идваше зад него, свали Таулмарил от гърба си и постави стрела в тетивата.

Ако наоколо имаше людоеди или орки и те си бяха направили приличен бивак, Кати-Бри знаеше, че той ще стане техен много преди падането на нощта. Младата жена познаваше Бруенор Бойния чук прекалено добре, за да се съмнява, че той може да се откаже от битка със скверните създания.

— Твой ред е да събереш съчки за огъня — озъби се Донбаго на своя по-малък брат, Йедит, и го побутна към вратата на кулата. — Иначе до сутринта ще сме станали на ледени шушулки!

— Знам, знам — изсумтя по-младият войник и прокара пръсти през мръсната си, въшлясала коса. — Проклето време! Още е рано за такъв кучешки студ!

Другите двама стражи изръмжаха в знак на съгласие. Зимата бе дошла в Гръбнака на света изведнъж и с настървение, носейки лют вятър, който проникваше дори през каменните стени на кулата и караше войниците да зъзнат. Вярно, бяха си напалили огън, но той бе започнал да гасне, а дървата в кулата нямаше да им стигнат, за да го поддържат до сутринта. За щастие, навън имаше предостатъчно съчки, та никой от стражите не се тревожеше особено.

— Ако ми помогнеш, ще можем да донесем достатъчно, та да го накладем така, че да бумти цяла нощ — отбеляза Йедит, ала брат му смотолеви нещо за това че му било ред да застъпи на пост на най-горния етаж и се насочи към стълбите още преди Йедит да бе излязъл.

Вятърът, който нахлу в кулата, когато Йедит отвори външната врата, настигна брат му чак на втория етаж, където имаше други двама войници.

— Че кой тогаз е най-горе? — скара се Донбаго.

— Никой — отвърна един от стражите и се закатери по стълбата, която водеше до тавана. — Капакът е замръзнал.

Донбаго изръмжа и се приближи, а другарят му, който вече се бе изкачил догоре, заблъска по металния капак на тавана. Отне им известно време, докато успеят да разбият натрупалия се лед, затова Донбаго не можа да стигне на покрива навреме и да види как в същия миг, в който на около десетина метра от вратата брат му се наведе да вдигне няколко цепеници, иззад близкото дърво се показа огромен полулюдоед и стовари тежката си сопа върху главата му.

Войникът се строполи на земята, без дори да успее да извика и чудовището завлече безжизненото му тяло зад дърветата.

Звярът, който се бе появил от другата страна на кулата, не беше толкова безшумен, но тъй като точно в този миг Донбаго и неговият другар блъскаха по металния капак, никой не чу звука на завързаната с дебело въже кука, която политна във въздуха и се захвана за покрива.

Докато войниците успеят да отворят замръзналия капак, чудовището се изкатери по въжето. Веднъж покачило се на покрива, то свали тежката секира, която висеше на гърба му, и когато Донбаго се показа, то изрева и се нахвърли отгоре му.

Късметът обаче беше на страната на Донбаго брадвата не го улучи и се заклещи в металния капак. Въпреки това мощта, с която полулюдоедът го беше нападнал, бе толкова голяма, че той политна назад и се блъсна в една колона.

Останал без въздух, той не можа да извика, за да предупреди другаря си. Чудовището измъкна секирата си.

Донбаго потръпна, когато оръжието се стовари върху нещастния войник и го посече надве. Донбаго измъкна меча си и се хвърли в атака. Свирепа ярост го изпълни при вида на приятеля му, който агонизираше, все още на стълбата, но той не й позволи да го заслепи и да го накара да действа прибързано. Замахна, ала привидно необузданото му движение в действителност бе добре премерено и когато чудовището посегна да отбие удара му, той вече бе дръпнал меча си назад и секирата на звяра срещна само въздух.