Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Шестнадесета глава

Неочаквана загриженост

Както обикновено, първият, който слезе от кораба, когато „Морски дух“ хвърли котва в Града на бездънните води, беше Уолфгар. Ала този път в походката му нямаше живец, въпреки нетърпението отново да види Дели и Колсон. Последният разговор с Дюдермонт преди десетина дни, му беше отворил очите и го бе накарал да се погледне в истинската си светлина.

Онова, което беше видял, никак не му бе харесало.

Знаеше, че Дюдермонт му е приятел, истински приятел, който бе помилвал и него, и Морик, въпреки доказателствата, че двамата са се опитали да го убият. Дюдермонт бе повярвал в Уолфгар тогава, когато всички се бяха отрекли от него. Беше го спасил от Карнавала на затворниците, без да му задава каквито и да е въпроси, молейки го единствено да потвърди, че няма нищо общо със заговора. Беше го приел на борда на кораба си и неведнъж беше променял своите планове, в опит да открие неуловимата Шийла Крий. При целия гняв, който кипеше в гърдите му, откакто бе видял отражението си в „огледалото“ на думите на Дюдермонт, Уолфгар не можеше да отрече, че то напълно отговаря на истината.

Дюдермонт му бе показал в какво се е превърнал с цялата тактичност, на която бе способен. И Уолфгар повече не можеше да си затваря очите. Приключил бе с плаването, поне докато не дойдеше пролетта ако „Морски дух“ възнамеряваше да поеме на юг, както правеше всяка зима (и както несъмнено бе най-разумно), изгледите им да се натъкнат на Шийла Крий бяха нищожни. А ако нямаше вероятност да срещнат Крий, какъв бе смисълът варваринът да остава на борда, особено при положение, че действията му напоследък нерядко излагаха целия екипаж на ненужна опасност?

В това беше разковничето на целия проблем, отлично разбираше Уолфгар. Това бе истината, която бе съзрял във въображаемото огледало на Дюдермонт. Никога досега гордият син на Беорнегар не се бе съмнявал във войнската си доблест. Неведнъж бе вършил неща, от които се срамуваше (най-отвратително несъмнено бе държанието му към Кати-Бри), но дори тогава му бе оставало нещо, което да го държи — той беше войн, един от най-великите войни, които Долината на мразовития вятър бе раждала някога, един от най-легендарните бойци на племето на Лоса, пък и на което и да било племе от Долината. Той бе войнът, обединил варварите със своята сила и мъдрост; войнът, който бе запратил бойния си чук с такава сила, че бе откъснал огромната ледена висулка от тавана на пещерата и така бе убил Смразяващия, страховития бял дракон. Той бе войнът, на когото нито палещото калимпортско слънце, нито убийците, домогващи се със зъби и нокти до властта в раздираната от вътрешна война престъпна гилдия, бяха успели да попречат да спаси приятеля си. И преди всичко, той беше спътникът на Дризт До’Урден, част от доблестния отряд, извоювал Митрал Хол от сивите джуджета, отряда, чиито подвизи се превръщаха в легенда, където и да отидеше.

Но не и сега. Уолфгар вече не можеше да се нарича войн, не и след злощастния си опит да преследва пирати на борда на „Морски дух“. И ето че капитан Дюдермонт, негов приятел, който му желаеше само доброто, го бе погледнал в очите и му бе показал истината. И то каква истина! Щеше ли Уолфгар да открие безстрашната си същност, превела го през толкова мъчителни моменти? Щеше ли някога отново да се превърне във война, който бе обединил племената на тундрата, извоювал бе Митрал Хол от враговете и бе преследвал може би най-страховития убиец в Царствата през цял Торил, за да спаси отвлечения си приятел?

Или Ерту завинаги му бе отнел всичко това? Беше ли прекършил духа му, окончателно и безвъзвратно? Беше ли го променил, веднъж и завинаги?

Докато се изкачваше по хълма, върху който беше построен домът на Дюдермонт, Уолфгар почувства, че не е в състояние да отрече възможността наистина да е изгубил завинаги някогашната си същност. Какво обаче означаваше това, той нямаше никаква представа.

Кой беше той? — Подобни мисли го занимаваха, докато малко преди да стигне до входната врата, някой не му заповяда да спре и да се представи.

Уолфгар вдигна глава и видя войниците, наобиколили къщата, както и повредената врата.

Варваринът усети как кръвта му кипва, инстинктът му подсказа, че нещо не е наред, че някаква опасност трябва да бе сполетяла Дели и Колсон в негово отсъствие. Ръмжейки от ярост и от страх, той се втурна към вратата, без дори да забележи тримата стражи, които се изпречиха на пътя му с вдигнати алебарди.

— Пуснете го! — разнесе се вик в последния момент, миг преди варваринът да се блъсне във войниците. — Това е Уолфгар! „Морски дух“ се е завърнал!

Стражите побързаха да се отдръпнат, а един от тях прояви достатъчно съобразителност да отвори вратата — ако не го бе сторил, варваринът несъмнено щеше да я направи на трески.

Уолфгар влетя в къщата и се закова на място в преддверието, видял Дели да слиза по стълбите с Колсон на ръце.

Младата жена се усмихна насила, ала когато стигна подножието на стълбите не издържа, избухна в сълзи и се хвърли в обятията му.

Времето сякаш спря, докато двамата стояха там, вплетени в гореща прегръдка, черпейки сила един от друг. Уолфгар можеше да остане така цяла вечност, ала в този миг зад гърба му се разнесе учуден възглас — капитан Дюдермонт стоеше на прага заедно с Робилард.

Уолфгар нежно отдалечи Дели от себе си и се обърна. Тримата мъже се оглеждаха наоколо, без да могат да повярват на очите си, докато думите на Дели не внесоха малко яснота (макар да не успяха да изтрият изумените им изражения):

— Шийла Крий.

По-късно същия ден Дюдермонт откри Уолфгар да се взира във вълните, разбиващи се в подножието на хълма. Застанал бе до същия прозорец, през който Дризт и Кати-Бри бяха проникнали в къщата, за да спасят Дели и Колсон.

— Прекрасни приятели си оставил в Долината — отбеляза капитанът и също се загледа в морето.

Когато не получи отговор, Дюдермонт хвърли бърз поглед на едрия мъж и съвсем ясно видя болката, изписана по лицето му.

— Мислиш, че е трябвало да си тук, за да защитиш Дели и детето, нали? — заяви направо капитанът и вдигна очи към исполина, който го изгледа — не смръщено, но не и приветливо.

— Ти очевидно мислиш така — отвърна той.

— Защо смяташ така? Само защото намекнах, че може би ще е по-разумно да не идваш с нас на следващото ни пътешествие? Какъв би бил смисълът? Ти се присъедини към нас, за да заловиш Шийла Крий, а е повече от сигурно, че няма да я откриеш на юг, накъдето възнамеряваме да се отправим.

— Дори и сега? — учуди се Уолфгар. — След като Крий нападна дома ти? След като двамата ти приятели лежат в гроба, убити от нейните слуги?

— Не можем да плаваме на север, започнат ли да духат зимните ветрове — отговори Дюдермонт. — Затова поемаме на юг, където пиратите са не по-малко свирепи от Шийла Крий. Но не си мисли, че ще забравя случилото се в дома ми — добави той мрачно. — Когато повеят топлите, пролетни ветрове, „Морски дух“ ще се завърне и ще отиде чак до Морето на неспирния лед, ако се наложи, за да открие Шийла Крий и да я накара да си плати за всичко.

Дюдермонт замълча и спря поглед върху лицето на Уолфгар, докато варваринът не се видя принуден да го срещне.

— Освен ако нашият общ елфически приятел не ни изпревари, разбира се — довърши капитанът.

И този път Уолфгар потръпна и пак се обърна към прозореца.

— Нападението е станало преди близо месец — продължи Дюдермонт. — Дризт най-вероятно вече е напуснал Лускан и е поел на север, по следите й.

Варваринът кимна, но за Дюдермонт беше очевидно, че се разкъсва надве.

— Подозирам, че Дризт и Кати-Бри на драго сърце ще приемат помощта на стария си приятел — осмели се да каже той.

— Нима наистина искаш да навлечеш нещо подобно на Дризт? — сериозно попита варваринът и му хвърли леден поглед, в който се четяха насмешка, гняв и зрънце примирение.

Дюдермонт издържа погледа му, на свой ред взирайки се изпитателно в исполина, после сви рамене:

— Както искаш. Но държа да ти кажа, Уолфгар от Долината на мразовития вятър, че самосъжалението изобщо не ти подхожда.

С тези думи капитанът се обърна и излезе от стаята, оставяйки варварина сам с обърканите си мисли.

* * *

— Капитанът каза, че можем да останем колкото поискаме — обясни Уолфгар на Дели същата вечер. — До края на зимата и през пролетта. Ще си намеря работа — бива ме като ковач — и може би следващата година ще си вземем наша къща.