Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Дванадесета глава

Статуята с теменужени очи

— По-тихо, глупаци такива! — тихичко се скара Гейзел, когато светлините на пристанището изникнаха пред малката лодка. — Искам да слезем на брега, без да ни усетят.

Тримата гребци, грамадни полулюдоеди, които просто не можеха да пипат по-леко, замърмориха, но се опитаха да не вдигат толкова шум. Не успяха, разбира се, но Гейзел не каза нищо — знаеше, че правят всичко по силите си. С какво облекчение щеше да се раздели със сегашните си спътници, чиито имена не знаеше, но които за себе си беше кръстила Буцата, Сръдльото и Тъпака.

Седнала на носа, тя се взираше към брега, търсейки пътеводна светлина. Беше идвала в Града на бездънните води безброй пъти и отлично познаваше бреговата линия. Най-важното сега бе да избегне доковете, където акостираха големите кораби. Вместо това смяташе да хвърли котва встрани от тях, където охраната бе много по-слаба и където няколко жълтици можеха да осигурят всекиму временно място за акостиране.

Гейзел с облекчение забеляза, че тази вечер на пристанището почти няма войници. Лодката подмина големите докове и продължи на юг, незабелязана, въпреки плясъка на греблата.

Гейзел се обърна и подаде три стъкленици на едно от чудовищата:

— Изпийте го и ще се преобразите в хора — обясни тя и когато видя похотливата усмивка на чудовището, уточни: — В мъже. Шийла Крий никога няма да допусне да се превърнете в жени, дори за няколко мига!

Полулюдоедите отново замърмориха недоволно, но все пак си взеха по една стъкленичка и я изпразниха. След няколко секунди и тримата заприличаха на обикновени хора.

Гейзел кимна доволно и пое дълбоко дъх, обмисляйки онова, което й предстоеше да свърши. Разбира се, отлично знаеше къде се намира къщата — недалеч от пристанището, на един хълм, извисяващ се над неголям, скалист залив. Трябваше да свършат пъкленото си дело колкото се може по-бързо, защото действието на отварата нямаше да трае дълго, а последното, от което Гейзел имаше нужда, бе да обикаля Градът на бездънните води в компанията на трима полулюдоеди.

В този момент Гейзел реши, че ако отварата престане да действа и спътниците й бъдат разкрити, тя ще ги изостави и ще продължи сама към вътрешността на града, където имаше приятели, които щяха да й помогнат да се върне при Шийла Крий.

Хвърлиха котва на един малък кей, където вълните полюшваха още десетина подобни лодки. Наоколо нямаше никой и Гейзел, заедно с тримата „мъже“, които я придружаваха, забърза на север, към криволичещите улички, които щяха да ги отведат до дома на капитан Дюдермонт.

* * *

Не много далеч оттам Кати-Бри и Дризт тъкмо влизаха през северната порта. Елфът почти не забелязваше мрачните погледи на войниците. Двама-трима от стражите го разпознаха и се опитаха да успокоят разтревожените си другари, ала това далеч не бе достатъчно, за да уталожи страховете на повечето обитатели на Повърхността при срещата им с истински елф на мрака.

Дризт, за когото такова отношение не бе нищо ново, не им обръщаше внимание.

— Познаха те, не се безпокой — прошепна Кати-Бри.

— Някои от тях — съгласи се той.

— Достатъчно са. Не можеш да очакваш целият свят да знае кой си.

Дризт се засмя и кимна.

— А и вече съм разбрал, че каквото и да сторя, винаги ще трябва да търпя подобни погледи.

Той се усмихна и поклати глава:

— Не, търпя не е правилната дума. Вече не.

Кати-Бри се накани да каже нещо, но размисли, обезоръжена от усмивката му. Години наред беше водила тази битка заедно с него, борила се бе против постоянното отхвърляне, с което приятелят й се сблъскваше навсякъде — в Долината на мразовития вятър, в Митрал Хол, в Града на сребърната луна. Дори тук, в Града на бездънните води, както и във всички поселища по Саблен бряг, през които бяха минавали, докато служеха при капитан Дюдермонт, В този момент младата жена изведнъж осъзна, че враждебните погледи, насочени към елфа, го наскърбяват далеч по-малко, отколкото нараняват нея самата. Тя стисна зъби и се насили да последва примера му и да не им обръща внимание. А че те наистина не го тревожеха ни най-малко, бе очевидно от напълно искрената му усмивка.

Дризт спря и се обърна, при което най-близките войници уплашено отскочиха назад.

— „Морски дух“ в града ли е? — попита той.

— „М-м-морски дух“? — заекна един от стражите. — Къде? Какво?

Един от другарите му побърза да се намеси:

— Капитан Дюдермонт още не се е върнал от последното си плаване — обясни той. — Но го очакваме да се отбие поне за малко, преди идването на зимата.

Дризт кимна в знак на благодарност, след което се обърна и се отдалечи, следван от Кати-Бри.

* * *

Тази вечер Дели Кърти беше в добро настроение. Предчувстваше, че Уолфгар скоро ще се прибере у дома с Щитозъб и те най-сетне ще могат да подредят живота си.

Дели не бе съвсем сигурна какво точно означава това. Дали щяха да отидат в Лускан и отново да се установят в „Кривата сабя“? Не, не мислеше така. В твърдата решимост на Уолфгар да открие Щитозъб имаше нещо повече от обикновено желание да си върне откраднатото оръжие — в противен случай Дели отдавна да го бе разубедила да се присъединява към екипажа на „Морски дух“.

Не, Уолфгар търсеше не само бойния си чук, той търсеше себе си, своето минало и своята същност и когато ги откриеше (така поне предполагаше младата жена), навярно щеше да открие и пътя към дома, към истинския си дом — Долината на мразовития вятър.

— А ние ще отидем с него — рече Дели на момиченцето, което държеше в ръцете си.

Мисълта за Долината на мразовития вятър й харесваше. Вярно, местността не бе от най-гостоприемните — Дели бе чувала за дълбоките й снегове и ледените вихри, за гоблините и снежните човеци, за всички опасности, които дебнеха там. Но за младата жена, отрасла из мръсните улици на Лускан, в Долината имаше нещо чисто, някаква неподправена искреност и липса на поквара. Освен това, нали щеше да бъде с мъжа, когото обичаше, мъжа, когото с всеки изминал ден обикваше все повече. А когато Уолфгар най-сетне откриеше себе си, връзката им щеше да стане още по-здрава.

Младата жена запя тихичко и се впусна в изящен танц, полюлявайки весело Колсон, докато се въртеше из стаята.

— Татко скоро ще си дойде — каза тя и малкото момиченце се засмя, сякаш я беше разбрало.

Дели продължи да танцува безгрижно.

Светът бе толкова красив и пълен с безброй възможности.

* * *

Къщата на капитан Дюдермонт бе наистина великолепна, дори за място като Града на бездънните води. Беше на два етажа и имаше повече от дузина стаи. В преддверието имаше широко стълбище, а върху всяко от крилата на двойната дървена врата с красив свод беше изрисувана по една половина от тримачтова шхуна, така че когато вратата беше затворена, върху нея се появяваше образът на „Морски дух“. Друго, по-малко стълбище, отвеждаше до просторна гостна с изглед към скалистия залив и морето.

Това беше Градът на бездънните води, град на чудесата, град на ред и законност. Ала въпреки че войниците от прословутата градска стража кръстосваха улиците неспирно, въпреки почтеността на населението, повечето от по-богатите къщи (в това число и домът на Дюдермонт) си имаха своя лична охрана.

Дюдермонт беше наел двама бивши войници, моряци, които някога бяха служили на кораба му. Те не просто работеха за него, те бяха негови приятели — колкото стражи, толкова и негови гости. Въпреки че гледаха напълно сериозно на работата си, с течение на времето бдителността им беше понамаляла. Всеки ден бе еднакъв, напълно спокоен и безметежен и затова те често помагаха на Дели с къщната работа поправяха покрива, когато се случеше силният морски вятър да отнесе част от керемидите, боядисваха дървените стени, готвеха, чистеха. Понякога носеха оръжия, понякога — не. И те, и Дюдермонт отлично разбираха, че присъствието им е най-вече предпазна мярка. Крадците в Града на бездънните води по принцип избягваха къщи, за които се знаеше, че разполагат с охрана.

Затова двамата пазачи се оказаха напълно неподготвени за онова, което се случи в дома на Дюдермонт в тази мрачна нощ.

Гейзел първа се приближи до вратата, заедно с едно от чудовищата, което, благодарение на отварата, доста приличаше на капитан Дюдермонт. Толкова много, че Гейзел не можеше да не се запита дали пък не го бе подценила, като го бе кръстила Тъпака. След като се огледа, за да се увери, че улицата е пуста, тя кимна на Буцата, който се бе спотаил в края на пътеката и се бе скрил в живия плет. Чудовището се ухили злокобно и запристъпва на място, загрявайки за онова, което предстоеше да се случи.