Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Десета глава

Напук на зимата

— От Дризт — рече Касиус, докато подаваше пергамента на Риджис. — Достави го някакъв крайно недружелюбен лусканец. Велик магьосник, по неговите собствени думи.

Риджис пое навитата на руло бележка и махна панделката, с която беше вързана.

— Добри новини — добави Касиус и полуръстът го изгледа учудено.

— Чел си я? — попита той.

— Магьосникът, някой си Вал-Дусен (надарен със забележителен ум, както сам твърди!) беше забравил името на онзи, комуто трябвало да я предаде — сухо поясни Касиус. — Така че, да, прочетох я и от съдържанието й разбрах, че е за теб или за Бруенор.

Риджис кимна, сякаш обяснението го удовлетворяваше, макар в действителност да смяташе, че Касиус би могъл да се досети за кого е писмото и без да го отваря. На кого другиго биха пращали съобщение Дризт и Кати-Бри? Ала полуръстът само махна с ръка — много повече го вълнуваше онова, което Дризт имаше да му каже. Той отвори бележката и я прочете на един дъх.

Когато свърши, по лицето му плъзна широка усмивка.

— Варваринът може би е още жив — отбеляза Касиус.

— Така изглежда — съгласи се Риджис. — Или поне знакът, който открихме върху рамото на жената, не означава онова, от което се страхувахме.

Касиус кимна, ала Риджис не пропусна да забележи сянката, която премина през лицето му.

— Какво има? — попита той.

— Нищо.

— Не, нещо не е наред — настоя полуръстът и се замисли над думите, които бяха накарали Касиус да се смръщи. — Жената?

— Няма я — призна старейшината.

— Мъртва ли е?

— Избяга. Преди десет дни. Кемп й беше намерил таргоски кораб, където да служи… не същия, на който изпратихме останалите, тъй като тя несъмнено е най-опасната в шайката. Малко след като корабът навлязъл в езерото, тя скочила от палубата.

— Значи вече е мъртва, измръзнала до смърт — рече Риджис, който познаваше Маер Дуалдон достатъчно добре, за да знае, че никой не би могъл да оцелее задълго в студените му води дори през лятото, какво оставаше пък за тази част на годината.

— Така сметнали и моряците на кораба. Явно е използвала някаква магия, защото по-късно я видели да излиза от водата на запад от Таргос.

— Значи трупът й е нейде на южния бряг на езерото — държеше на своето Риджис. — А ако все още е жива, навярно се скита полузамръзнала в пустошта.

Касиус поклати глава още преди полуръстът да бе довършил:

— Джул Пепър е прекалено умна. Никъде не можахме да я открием, а по същото време от една ферма наблизо изчезнали дебели дрехи. Мен ако питаш, отдавна не е в Долината и толкова по-добре.

Риджис обаче не беше на същото мнение. Дали Джул не представляваше опасност за приятелите му? Очевидно познаваше Дризт и най-вероятно искаше да си отмъсти. Ако се връщаше при някогашните си съюзници, пътищата й можеха да се пресекат с тези на елфа.

Трябва да се успокоя, каза си Риджис — все пак ставаше въпрос не за кого да е, а за Дризт и Кати-Бри. Ако Джул Пепър се натъкнеше на тях, толкова по-зле за нея!

— Трябва да вървя при Бруенор — обясни той на Касиус и като стисна пергамента, изхвърча от къщата на старейшината и хукна по улиците на Брин Шандер, с надеждата да хване търговския керван, който тази сутрин се канеше да отпътува за джуджешките мини.

Имаше късмет и успя да си уреди местенце в каруца, пълна с чували с жито. Спа почти през целия път.

Когато Риджис най-сетне пристигна късно същата вечер, Бруенор беше в отвратително настроение — нещо обичайно, откакто Дризт и Кати-Бри бяха поели на път.

— Камъкът не струва! — тъкмо крещеше рижото джудже на двама миньори, чиито лица и бради бяха целите почернели от прах и мръсотия.

При тези думи Бруенор вдигна скалния къс, който беше взел от количката на миньорите, и като го стисна здраво, го направи на прах.

— Да не мислите, че в туй има някаква руда! — не можеше да повярва на очите си той.

— Здравата копахме — обади се едно от по-младите джуджета, чиято черна брада не стигаше и до средата на здравия му врат. — Спуснахме се в най-дълбоката дупка, висяхме надолу с главата…

— Ха! Май ме бъркате с някой, дето му се слуша туй мрънкане!

Бруенор стисна зъби, сви юмруци и изръмжа гръмогласно, а цялото му тяло потрепери, сякаш се опитваше да се отърси от гнева, който го бе обзел.

— Кралю! — възкликна чернобрадото джудже. — Още сега ще идем да намерим по-хубава руда!

— Ха! — изсумтя Бруенор и рязко се обърна, толкова рязко, че се блъсна в натоварената количка и я преобърна.

После, сякаш сблъсъкът му бе помогнал да се освободи от натрупаното напрежение, той сложи ръце на хълбоците си и дълго се взира в камъните, разпилени по пода. Най-сетне затвори очи, а когато отново заговори, гласът му беше съвсем спокоен:

— Няма нужда да се връщате в мината. Вървете да се изкъпете и да хапнете нещо. Нищо й няма на рудата, ама виж, на краля ви май няма да му дойде зле едно хубаво закаляване.

— Да, кралю! — отвърнаха двете джуджета в един глас.

В този миг по коридора се зададе Риджис и кимна на двамата работници, които начаса се завъртяха и си тръгнаха, говорейки си нещо.

Полуръстът се приближи и сложи ръка върху рамото на Бруенор. Джуджето, което не го бе забелязало, подскочи високо и се обърна, с разкривено от гняв лице.

— Да не си посмял да го направиш отново! — изрева то, макар че малко се поуспокои, когато видя Риджис. — Не трябваше ли да си на съвещание в Брин Шандер?

— Могат да минат и без мен — подсмихна се полуръстът. — Ти май имаш повече нужда от мен.

Бруенор го изгледа заинтригувано и Риджис многозначително погледна след двамата отдалечаващи се миньори:

— Престъпници? — насмешливо попита той.

Бруенор ритна някакъв камък, който се търкаляше наблизо — отново изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от ярост. Раздразнението му бързо премина, отстъпвайки място на мрачно униние. Раменете му увиснаха, той сведе глава и бавно я поклати.

— Не мога да го изгубя за втори път — промълви най-сетне.

Риджис сложи успокоително ръка на рамото му и когато джуджето вдигна поглед към него, се усмихна и му подаде пергамента:

— От Дризт.

Полуръстът едва-що бе довършил, когато Бруенор сграбчи писмото и го отвори.

— Открили са го! — викна той, после обаче притихна и продължи да чете.

— Не, но са разбрали как е изгубил Щитозъб — поясни Риджис — в крайна сметка, именно заради Щитозъб се бяха уплашили, че Уолфгар може да е мъртъв.

— Тръгваме — заяви Бруенор.

— Тръгваме? — повтори Риджис. — Къде?

— Да намерим Дризт и Кати-Бри. Да намерим момчето ми! — изрева джуджето и се втурна по коридора натам, накъдето се бяха изгубили двамата миньори. — Тръгваме още таз’ вечер, Къркорещ корем! Най-добре се приготви за път.

— Но… — започна Риджис; на устата му напираха безброй възражения, най-същественото, от които бе, че е твърде късно за подобно пътуване — есента вече преваляше, а в Долината на мразовития вятър тя никога не траеше особено дълго, бързо пропъждана от хищната зима.

— Все някак ще стигнем до Лускан, Къркорещ корем, не му се тревожи толкоз! — провикна се Бруенор.

— Поне вземи няколко джуджета със себе си — заекна Риджис, докато се мъчеше да го настигне. — Да, корави джуджета, които не се боят да се изправят срещу свирепата зима и които могат да се бият…

— Не ми трябват джуджета — увери го Бруенор. — Нали си имам теб, а ти за нищо на света не би пропуснал възможността да ми помогнеш да открия момчето си.

Не толкова онова, което Бруенор каза, колкото начинът, по който го стори, ясно даде на Риджис да разбере, че нищо не е в състояние да разубеди джуджето.

Полуръстът издаде няколко нечленоразделни звуци, след което въздъхна примирено.

— Всичките ми неща за толкова дълъг път са в Самотната кория — оплака се той все пак.

— А всичко, от което се нуждаеш, е тук, в моите пещери — отвърна Бруенор. — Ще минем през Брин Шандер, за да се извиниш на Касиус… хем ще го помолиш да се грижи за къщата ти.