Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Втора част

По следите

Човешкото безразсъдство неведнъж ме е изумявало.

Имам предвид в сравнение с другите добри раси, тъй като е безсмислено да се правят сравнения между хора и мрачни елфи, гоблини или други безпощадни раси, които преследват единствено собствените си жестоки цели. Мензоберанзан не е сигурно място, в това спор няма, и повечето ми събратя умират много преди да достигнат преклонна възраст, но това се дължи преди всичко на тяхната жажда за власт и слава, на прекомерния им религиозен плам и на тяхната самонадеяност. Всеки мрачен елф е така уверен в себе си, че му се струва невъзможно да умре, а ако от време на време подобни мисли все пак минат през главата му, той се залъгва с успокоението, че една смърт в служба на Лолт може да му донесе единствено вечно блаженство редом с богинята.

Същото важи и за гоблините, които по някаква необяснима причина често отиват на сигурна смърт, без да трепнат и дори с желание.

Много раси, в това число и хората, се оправдават с обяснението за служба на някой бог, когато поемат големи рискове и дори когато започват войни, и наистина, в идеята, че да умреш в името на достойна цел, е пречистващо и облагородяващо, има немалка доза истина.

Но ако оставим настрана фанатиците и военните общества смятам, че измежду всички добри раси често пъти хората са тези, които постъпват най-безразсъдно. Виждал съм немалко богаташи, дошли в Десетте града за удоволствие, да кръстосват ледените и нерядко смъртоносни води на Маер Дуалдон или пък да катерят стръмните склонове на Грамадата на Келвин. Те залагат на карта всичко в името на едно незначително постижение.

И аз се възхищавам на тяхната решителност и на доверието, което имат в себе си.

Подозирам, че тази готовност да рискуват всичко отчасти се дължи на кратката продължителност на човешкия живот. Ако един човек на четирийсет години изложи живота си на опасност, то той може да изгуби двайсетина, четирийсетина или, в някой по-необичаен случай — шейсетина години, но ако един елф на четирийсет години стори същото, то той рискува цели столетия. Ето защо в гърдите на хората има чувство за настойчивост, което елфите (били те мрачни или светли) и джуджетата не са в състояние да разберат.

И точно това чувство за неотложност поражда желание за живот, каквото един елф или едно джудже никога не могат да изпитат. Аз го виждам всеки ден, изписано върху красивото лице на Кати-Бри — тази любов към живота, това чувство за настойчивост, тази нужда да изпълни всеки ден, всеки час с нови преживявания и радости. Колкото и да е странно, тази нейна жажда за живот се засили още повече, когато повярвахме, че Уолфгар е загинал. Когато с Кати-Бри говорихме за това, научих, че подобна страст за живот, дори с цената на огромен риск, често обзема хората, изгубили свой близък, сякаш напомнянето за собствената им смъртност допълнително усилва нуждата да изпълнят годините, които им остават, с колкото се може повече живот.

Какъв прекрасен мироглед! И колко жалко, че нерядко е потребна мъчителна загуба, за да отклони някого от пътя на привичното безразличие.

Но по какъв път да поема аз, комуто вероятно предстоят още седем, дори осем столетия живот? Може би трябва да избера спокойното, уседнало съществуване, посветено на тих размисъл, така характерно за елфите от Торил? Трябвали нощем да танцувам под звездното небе, а дните си да прекарвам в мечтание, насочил поглед навътре, та по-добре да разбера света, който ме заобикаля? Достойни занимания, без съмнение, а да танцувам под нощното небе за мен е радост, от която за нищо на света не бих искал да се откажа. Но аз имам нужда от нещо повече. Имам нужда от приключения и нови преживявания. Следвам примера на Кати-Бри и хората и с всеки великолепен изгрев си повтарям, че именно това е пълноценният път, който не бива да напускам.

Колкото по-малко часове губим, толкова по-стойностен е животът ни и един живот от няколко десетилетия безспорно може да бъде далеч по-пълноценен от едно вековно съществуване. Как иначе да си обясня постиженията на войн като Артемис Ентрери, който е в състояние да надвие мнозина от моите събратя, които са прекарали десет пъти повече години на този свят? Как да си обясня факта, че най-изкусните магьосници във Фаерун не са елфи, а хора, посветили не векове, а десетилетия на опити да разкрият тайните на магическата Материя?

Истинска благословия се оказа това, че дойдох на Повърхността и срещнах приятелка като Кати-Бри. Защото именно това е моето призвание, не просто целта, а смисълът на живота ми. Какви възможности се изправят пред мен, ако съчетая дълголетието на своята раса с настойчивата жажда за живот на хората! И какви радости щях да пропусна, ако бях избрал по-спокойния, застоял път, осеян с безброй знаци, които да ми напомнят колко много мога да изгубя, лъкатушещия път, който отбягва както гордите планини, така и дълбоките долини и избира равнината, жертвайки висотите, които би могъл да достигне, от страх пред дълбините, в които може да му се наложи да се спусне?

Нерядко елфите се отказват от по-близки отношения с хората, загърбват любовта си, защото здравият разум им нашепва, че подобна връзка е невъзможна, че според елфическите представи за време, тя ще бъде съвсем мимолетна.

Мироглед, който ги обрича на вечна посредственост.

Понякога имаме нужда някой да ни напомни, че изгревът трае едва няколко минути.

Ала красотата му може да живее вечно в сърцата ни.

Дризт До’Урден

Седма глава Неподходяща компания

Стражът пребледня като платно при вида на деликатните елфически черти и абаносовочерната кожа на посетителя, който в едно дъждовно утро спря пред портата на Лускан. С вид, сякаш всеки момент ще се строполи на земята, младият мъж започна да заеква и стисна алебардата с такава сила, че кокалчетата на ръцете му побеляха.

— Спрете! — викна той, когато най-сетне се посъвзе.

— Че ние сме спрели — отвърна Кати-Бри и го погледна любопитно. — Просто си стоим и те гледаме как се потиш.

Стражът издаде нещо средно между ръмжене и уплашено скимтене, след което, събрал най-сетне малко смелост, се провикна за помощ и пристъпи напред, вдигнал алебардата пред себе си.

— Спрете! — повтори той, макар че никой от двамата пътници не бе направил и крачка.

— Предполага, че си мрачен елф — сухо отбеляза Кати-Бри.

— Нима не знае, че дори кожата на един светъл елф може да потъмнее от слънцето — въздъхна престорено Дризт. — Летните лъчи могат да бъдат истинска напаст.

Стражът го изгледа объркано при тази нелепица.

— Какво искате? — настоя той. — Какво дирите тук?

— Искаме да влезем в Лускан — отвърна Кати-Бри. — Не е толкова трудно да се досетиш!

— Достатъчно подигравки! — извика стражът и замахна с алебардата си към младата жена.

Преди лусканецът да успее да разбере какво става, една черна ръка се стрелна напред и сграбчи оръжието му точно под металната глава.

— Няма нужда да се стига дотам — рече Дризт и направи крачка напред, за да засили натиска върху оръжието. — И аз, и моята спътница сме добре познати в Лускан и винаги сме били добре дошли в града.

— И това ако не е Дризт До’Урден! — разнесе се глас зад смаяния страж; глас, който принадлежеше на един от двамата войници, хукнали да се притекат на помощ на своя другар. — И Кати-Бри, която по-малко отвсякога прилича на дъщеря на джудже!

— Я по-добре вземи да прибереш това оръжие, преди тези двамата да го сторят вместо теб и то на място, което нито очакваш, нито ще ти се понрави особено — обърна се вторият войник към стража с алебардата. — Никога ли не си чувал за тях? Ами че те години наред плаваха с „Морски дух“. Довели са на съд повече пирати, отколкото пазачи имаме!

Стражът преглътна с мъка и щом Дризт пусна оръжието му, побърза да се отдръпне.

— Моите извинения — поклони се той неловко. — Не знаех… при вида на…

Той замълча, очевидно крайно засрамен.

— Откъде можеше да знаеш? — успокои го Дризт. — Не сме идвали насам повече от година.

— Аз съм на служба само от три месеца — обясни стражът с облекчение.

— И щеше да бъде наистина жалко, ако се бе наложило да те погребем толкова скоро — подхвърли един от войниците зад него и се разсмя от сърце. — Да заплашваш Дризт и Кати-Бри! Надали има по-сигурен начин да се озовеш два метра под земята и да оставиш жена си вдовица!