Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Пета глава

Откровеността на любовта

Когато „Морски дух“ се завърна в Града на бездънните води, Уолфгар беше първият, който слезе от борда. Варваринът скочи на кея още преди корабът да бе закотвен както трябва и се отправи към вътрешността на града с широка, решителна крачка.

— Ще го приемеш ли обратно? — попита Робилард.

Двамата с Дюдермонт стояха на палубата и гледаха как Уолфгар се отдалечава.

— От тона ти разбирам, че би искал да не го правя — отвърна капитанът и се обърна да погледне своя магьосник и верен приятел.

Робилард сви рамене.

— Защото осуети плана ти за нападението? — попита Дюдермонт.

— Защото изложи на опасност целия екипаж със своите глупости — отсече Робилард, ала в гласа му нямаше жлъч — той просто казваше очевидното — Знам, че се чувстваш сякаш си му задължен, капитане (изобщо не мога да проумея защо!), но Уолфгар не е Дризт, нито Кати-Бри. Те бяха дисциплинирани и прекрасно съзнаваха, че са част от едно цяло. Уолфгар е като… като Харкъл Харпъл! Точно така! Набелязва си някакъв път и хуква по него, без изобщо да се замисли какви последствия ще има това за хората, които оставя зад себе си. Да, при това излизане имахме две успешни схватки — потопихме един кораб и един доведохме…

— И заловихме екипажите им почти невредими — добави Дюдермонт.

— Въпреки това! — настоя Робилард. — И в двете битки бяхме на крачка от катастрофата.

Всъщност нямаше нужда да убеждава Дюдермонт, тъй като капитанът и сам разбираше, че действията на Уолфгар съвсем не бяха безукорни.

— Ние винаги сме на крачка от катастрофата — отбеляза Дюдермонт.

— Никога не сме били толкова близо — настоя магьосникът.

— Не го искаш на борда повече, нали?

Робилард отново сви рамене.

— Искам да видя на борда онзи Уолфгар, който ни спаси край Корсарските острови преди години — обясни той. — Искам да се бия рамо до рамо с онзи Уолфгар, който е бил сред малцината най-близки приятели на Дризт До’Урден. Онзи Уолфгар, който се е борил за възвръщането на Митрал Хол и който е рискувал живота си, за да спаси приятелите си, когато Мрачните нападнали кралството на джуджетата. Толкова много съм слушал за несравнимия варварски войн, ала онзи Уолфгар, когото аз познавам, дружи с нищожества като Морик Разбойника и беше осъден на смърт, задето се опита да те убие.

— Уолфгар нямаше нищо общо с това — заяви Дюдермонт, ала не можа да прикрие болезнената си гримаса при спомена за жестоката отрова, разляла се в тялото му, и за Карнавала на затворниците.

Дюдермонт бе изгубил много, когато бе измолил от жестокия лускански магистрат помилването на Уолфгар. Според лусканските власти, с проявеното великодушие спрямо онези, които те смятаха за напълно недостойни, Дюдермонт беше опетнил репутацията на „Морски дух“. Дюдермонт им беше отнел любимото представление и беше настоял Уолфгар да бъде помилван, без дори да разполага с безспорни доказателства, че варваринът наистина е невинен.

— Може би — съгласи се Робилард. — Признавам, че каквито и недостатъци да има, по време на това пътуване Уолфгар доказа, че с право си настоял да го помилват. Не така обаче стоят нещата с решението ти да го приемеш на борда на „Морски дух“.

Дюдермонт дълго мълча след честните и верни думи на магьосника. Робилард може и да беше своенравен и често недружелюбен, може и да бе склонен да съди другите прекалено сурово и да бе безмилостен към онези, които според него сами си бяха виновни за сполетелите ги нещастия, ала в този случай казваше истината. Истина, която подейства на Дюдермонт като шамар. Когато се натъкна на Уолфгар в Лускан, където варваринът работеше като бияч в долнопробна кръчма, капитанът веднага видя падението му и поиска да го измъкне от този живот. Ала Уолфгар не само не прие помощта му, но дори се опита да скрие истинската си самоличност. После дойде опитът за убийство и докато Дюдермонт лежеше между живота и смъртта, варваринът беше осъден на смърт.

Капитанът все още не беше напълно сигурен защо бе лишил жестокия магистрат и свирепата тълпа от забавлението им в онзи ден, защо бе последвал инстинкта си, вместо да повярва на онова, което всички твърдяха и което беше подкрепено от немалко косвени доказателства. Даже след тази проява на великодушие и доверие Дюдермонт не бе получил от варварина нито благодарността, нито приятелството му.

А как го бе заболяло при последната им среща извън стените на Лускан, когато Уолфгар отново бе отказал да се присъедини към екипажа на „Морски дух“! Някога Дюдермонт наистина харесваше Уолфгар, а Дризт и Кати-Бри, които бяха плавали с него години наред, след мнимата смърт на варварина, смяташе за свои добри приятели. Затова искрено искаше да помогне на Уолфгар да се изправи след своето падение и наистина се зарадва, когато варваринът пристигна в Града на бездънните води, на същия този кей, повел жена и дете със себе си, и му съобщи, че търси бойния си чук и би искал да пътува с „Морски дух“.

Дюдермонт съвсем правилно се бе досетил, че пук се крие нещо повече, че Уолфгар търси не само чука, но и самия себе си, човека, който някога е бил.

Но и Робилард беше прав. Докато обикаляха водите на Саблено море, патрулирайки както обикновено, Уолфгар не им създаваше никакви неприятности, но и в двете битки, които „Морски дух“ беше провел през тези десет дни, той не се беше представил добре. Храбро? Да. Пагубно за врага? Да. Ала със своето ожесточение и необузданост Уолфгар просто не бе действал като част от екипажа, не беше дал възможност на Робилард да използва обичайните си и далеч не толкова рисковани методи, с чиято помощ „Морски дух“ често принуждаваше противника да се предаде още отдалеч. Дюдермонт не беше сигурен какво бе тласнало варварина в лапите на подобна несдържана ярост. Опитният капитан отлично разбираше огъня, който всяка битка разпалва в гърдите на война, свирепия устрем, от който боецът се нуждае, за да превъзмогне естествения в такива случаи страх, ала невъздържаните изблици на Уолфгар далеч надхвърляха подобна разпаленост. Те като че ли идваха направо от някоя варварска легенда… легенда, която със сигурност не вещаеше нищо добро за „Морски дух“.

— Ще говоря с него, преди да вдигнем котва — обеща Дюдермонт.

— Веднъж вече говори — напомни му Робилард.

Дюдермонт го погледна и сви рамене:

— Значи пак ще го сторя.

Очите на Робилард се присвиха, но капитанът го изпревари:

— И ако и това не помогне, ще го пратим на румпела — обеща той, преди магьосникът да успее да се впусне в пороя от оплаквания, които очевидно напираха на устните му. — Така ще е далеч от битките.

— Нашите кормчии нямат равни на себе си — напомни Робилард.

— И несъмнено ще оценят невероятната сила на Уолфгар, особено при по-острите завои.

Робилард изсумтя, без да изглежда особено убеден.

— По-вероятно е да ни блъсне в следващия пиратски кораб, който се изпречи насреща ни — промърмори той под носа си и се отдалечи.

Въпреки сериозността на положението, Дюдермонт не можа да сдържи усмивката си при тази така предсказуема реакция на вечно недоволстващия магьосник.

* * *

Когато нахлу в стаята и видя Дели да го чака, Уолфгар усети как го залива вълна от всепоглъщаща изненада. Вярно, това си беше тя — с все същата леко крива усмивка и светлокафяви очи, ала едновременно с това бе съвсем различна. Досега Уолфгар познаваше Дели като прислужница, живееща в мизерия и нищета, или пък като жената, която го придружаваше по време на дългия, прашен път от Лускан. Сега, в красивия дом на капитан Дюдермонт, с цялото му богатство и всичките му прислужници на свое разположение, тя сякаш беше друг човек. Преди тъмнокестенявата й коса почти винаги бе плътно прибрана, най-вече заради въшките, с които беше пълно в „Кривата сабя“. Сега обаче косата й беше разпиляна върху раменете, копринено мека, лъскава и някак по-тъмна, от което светлите й очи невероятни очи, както изведнъж осъзна Уолфгар — се открояваха още по-силно. Преди Дели носеше простички, почти безформени дрехи, от които крайниците й изглеждаха длъгнести и прекалено слаби. Сега беше облечена в добре ушита синя рокля и ниско изрязана бяла блузка.

Мимоходом (защото изведнъж в съзнанието му нахлуха съвсем различни мисли) Уолфгар си помисли с какво голямо преимущество разполагаха богатите жени от Фаерун пред обикновените селянки, когато ставаше въпрос за красота. Когато двамата с Дели пристигнаха в Града на бездънните води, Дюдермонт вдигна празненство, на което присъстваха голяма част от местните благородници и богаташи. И Дели, и Уолфгар се бяха почувствали не на място, но изпитанието несъмнено беше много по-голямо за Дели, чиито скромни възможности за разхубавяване не можеха да останат скрити за никого.