Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия

• Название: Пътеките на мрака - цялата трилогия
• Автор: Р. Салваторе
• Жанр: Фэнтези

1. Потайно острие 

2. Гръбнака на света 

3. Саблено море 

съставил: stg™

Дризт, Уолфгар, Кати-бри, Бруенор и Риджис тръгват на поредното си пътуване, но този път не в търсене на приключения, а за да прочистят света от злото на Креншинибон.

 Артемис Ентрери се завръща в Калимпорт, за да открие, че след заминаването му нещата са се променили и мястото му в неговия собствен свят съвсем не е така неоспоримо, както преди. Изкусно и неумолимо, мрачният елф Джарлаксъл изплита мрежата, която ще хвърли и над Повърхността, за да утвърди влиянието си там. Но съдбата и на доблестните войни, и на коварния наемник, и на безмилостния палач е направлявана от нещо общо – търсенето на собствения им път. Само че не водят ли всички тези пътища до едно и също място?!

Избягал в Лускан от спомените за злия демон Ерту, Уолфгар е мъртъв за своите приятели. Той се сприятелява с най-големия разбойник в града – Морик, и двамата заживяват безгрижно в кръчмата на Арумн. Съдбата обаче не е отредила на Уолфгар безцелно съществуване, забравен от света. Варваринът е несправедливо обвинен в сериозни престъпления и трябва да поеме по трудния път на изкуплението. Приключенията го отвеждат до Гръбнака на света, където пътят му се пресича с този на млада жена, сключила брак по сметка с местния благородник, но чакаща дете от своя любим. Тя посочва Уолфгар за баща на детето и така го въвлича в поредния вихър от перипетии и приключения, в търсене на истината и в опит да забрави миналото. Въпреки опасностите, Уолфгар ще оцелее, за да спечели най-ценната награда – един човек, който е смятал за изгубен завинаги.

Когато Дризт намира белег от великия боен чук Щитозъб на гърба на свиреп престъпник, той повече не може единствено да се надява, че Уолфгар е в безопасност. Мрачният елф и приятелите му се отправят на път, за да открият варварина веднъж завинаги. И докато подреждат пъзела, който ги измъчва от дълго време, парче по парче, решимостта на Дризт да го намери нараства все повече. А през това време Уолфгар плава с капитан Дюдермонт и на свой ред търси откраднатия Щитозъб, който е в ръцете на злия пират Шийла Крий. Само че и тя не чака просто да бъде хваната, а има други планове... Дризт, Кати-Бри, Риджис, Бруенор и Уолфгар – приятелите от Сребърните зали се събират за първи път от дълго време в едно приключение, което ще ви остави без дъх.

---

Втора глава

Раздиран

Харесваше му да усеща пръските солена вода върху лицето си, докато вятърът развяваше дългата му руса коса, а яркото слънце го караше да присвива очи. Въпреки седмиците, прекарани в открито море, решителните му черти си оставаха все така момчешки, ала в очите му имаше нещо, което не се връзваше с младежкия му вид — някаква тъга, породена от горчив опит.

Точно в този момент обаче, тъгата сякаш си бе отишла, защото докато стоеше на носа на „Морски дух“, Уолфгар, син на Беорнегар, отново усещаше онзи приток на адреналин, който помнеше от годините, прекарани в Долината на мразовития вятър, първо — сред своите съплеменници, а после — рамо до рамо с Дризт. Да, тръпката беше невероятна и нищо не подхождаше на истинския войн повече от гордото и изпълнено с вълнуващо нетърпение очакване преди битка.

А тя нямаше да се забави, в това варваринът не се и съмняваше. Далеч пред тях се белееха платната на бягащия пиратски кораб.

Дали беше „Кървавия кил“, корабът на Шийла Крий? Дали на борда му беше бойният му чук, могъщият Щитозъб, дар от неговия осиновител, попаднал в изцапаните с кръв ръце на някой пират?

По лицето на Уолфгар пробяга сянка, а в гърдите му забушува буря от противоречиви чувства при мисълта, че много скоро може отново да държи Щитозъб в десницата си. Беше оставил Дели Кърти и Колсон, момиченцето, което двамата отглеждаха като своя дъщеря, в Града на бездънните води. Двете се бяха настанили в красивата къща на капитан Дюдермонт, а той се бе присъединил към екипажа на „Морски дух“ именно, за да открие изгубения си чук. Въпреки това мисълта за Щитозъб и за онова, което го очакваше, след като си върнеше магическото оръжие, беше повече, отколкото той можеше да си представи в момента. Какво всъщност означаваше бойният чук за него?

Подарък от Бруенор, Щитозъб беше символ на обичта на джуджето към него. Наред с това беше и признание, че Уолфгар е успял да се издигне над суровото възпитание, получено при варварите, за да се превърне в по-добър войн и, което бе още по-важно — в по-добър човек. Но дали наистина беше така? Заслужаваше ли той прекрасното оръжие и обичта на Бруенор? Несъмнено случилото се след завръщането му от Бездната говореше точно обратното.

През последните месеци Уолфгар не беше сторил много неща, с които да се гордее, а онези, от които се срамуваше и които му се щеше да забрави (начело с плесницата, която бе зашлевил на Кати-Бри), не бяха едно и две.

Търсенето на Щитозъб му бе донесло дълго жадувано облекчение, погълнало бе цялото му внимание и време и му бе дало възможност да прави нещо достойно, докато се опитва да сложи в ред чувствата си. Но ако Щитозъб се намираше на кораба пред тях или на следващия, на който се натъкнеха, и той си го върнеше обратно, къде щеше да го отведе пътят му оттам насетне? В Долината на мразовития вятър, сред някогашните му приятели? Щеше ли заедно с тях отново да води живот, изпълнен с приключения, опасности и битки?

Мислите му се насочиха към Дели и детето. Можеше ли да се завърне към подобен живот сега, когато те бяха с него? Какво би означавал един такъв избор за отговорността, която носеше за новото си семейство?

Уолфгар се засмя. Макар рядко да го признаваше дори пред себе си, той добре разбираше, че не отговорностите го спираха. Той взе детето от Окни (малко кралство, сгушено в източното подножие на Гръбнака на света), защото се чувстваше задължен да го стори. Човекът, който беше (или в когото отново искаше да се превърне) не можеше да допусне невинното дете да страда заради грешката на майка си, нито заради малодушието и глупостта на баща си.

Подобна бе и причината, накарала го да се върне в „Кривата сабя“. Дължеше го на приятелите си там — на Арумн, Дели и дори на Йоси Локвата, които несъмнено беше разочаровал с пиянските си грешки. И пак чувството за отговорност го бе тласнало да последва Дели да тръгне с него и детето — видял бе възможност да изкупи отвратителното си държание към нея и й бе предложил ново, по-добро бъдеще. В действителност Уолфгар изобщо не бе обмислял предварително решението да вземе Дели със себе си и дори когато тя най-изненадващо прие, той все още не осъзнаваше какво огромно влияние ще изиграе нейният избор върху живота му. Защото сега… сега връзката му с Дели и осиновеното им момиченце се бе превърнала в нещо много по-силно. Детето, което беше прибрал от милосърдие (и защото дълбоко в себе си беше почувствал, че той се нуждае от този жест повече, отколкото самото момиченце), бе станала негова истинска дъщеря. Във всяко едно отношение. Точно както някога той бе станал истински син за Бруенор Бойния чук. Уолфгар не бе и предполагал, че може да съществува такава уязвимост, каквато бе познал с бащинството. Никога не бе вярвал, че някой може да го нарани истински. Сега бе достатъчно само да се вгледа в сините очи на Колсон (очите на нейната майка), за да почувства, че целият му свят може да бъде разрушен с един удар.

Така бе и с Дели Кърти. Уолфгар отдавна бе разбрал, че е получил много повече, отколкото е очаквал, когато й предложи да тръгне с него. Жената, която беше поканил от великодушие и за да си докаже, че вече не е грубиянинът, в който се бе превърнал след завръщането си от Бездната, отдавна бе нещо повече от обикновена спътница. През времето, откакто бяха напуснали Лускан, Уолфгар я беше опознал в съвсем различна светлина, видял бе истинската й същност и мъдростта й, скрити под язвителната, грубовата маска, която тя носеше, за да понесе жалкото си съществуване.

Дели му бе разказала за малкото прекрасни мигове, които бе познала… и никой от тях не бе в прегръдките на някой от многобройните й любовници. Разказала му бе за часовете, прекарани на някой тих лускански пристан, преди да събере сили да се върне в „Кривата сабя“ и да започне обичайната си работа. Часовете, прекарани в самота, в които бе гледала как слънцето обагря далечните води на океана, докато потъва бавно зад хоризонта.

Надвечер, когато над земята се спуснеше мек сумрак, беше любимата й част от деня. Тихият час, както тя го наричаше. Времето, когато почтените жители на Лускан се прибираха при семействата си, а нощните обитатели все още не бяха излезли, за да прекарат поредната нощ, изпълнена с приключения, ала в същото време — лишена от истински смисъл. През дългите месеци в „Кривата сабя“, въпреки всички нощи, които бяха споделили, на Уолфгар и през ум не му бе минало, че у Дели се крие нещо повече, че тя има свои надежди и мечти и притежава завидна прозорливост.

Мъжете, с които тя си лягаше, нерядко се поздравяваха за лекотата, с която я бяха спечелили само с няколко ласкателни думи. Ала Уолфгар вече знаеше, че нито комплиментите им, нито техните преструвки означаваха каквото и да било за Дели. Единственото оръжие, с което младата жена разполагаше, беше тялото й и тя го използваше, за да си спечели благоразположение, познания и сигурност в едно място, където и трите неща не струваха нищо. Уолфгар с изненада бе разбрал, че макар мъжете да вярваха, че те се възползват от Дели и нейното невежество, в действителност тя извличаше изгода от тяхната похотливост.

Да, Дели Кърти отлично знаеше как да се възползва от хората около себе си и точно това бе най-забележителното във връзката й с Уолфгар. Защото тя не го използваше, в това варваринът беше сигурен, така, както бе сигурен, че и той не я използва. За първи път, откакто се познаваха, те просто споделяха компанията си — напълно искрено, без преструвки и задни мисли.

И Уолфгар не можеше да не признае, че това му харесва.

Не можеше да не признае, освен ако не беше лъжец и страхливец, че се е влюбил в Дели Кърти. И така, двамата се ожениха. Неофициално, но много по-искрено, истински съюз на две души. Дели Кърти, най-невероятната спътница, която варваринът можеше да си представи, го допълваше така, както той не бе и подозирал, че е възможно.

— Пирати! — разнесе се вик от наблюдателницата.

Явно корабът пред тях наистина бе пиратски — в дързостта си, разбойниците пред тях дори не се бяха опитали да скрият знамето си.

Застигнати насред открито море, без място, където да се скрият, пиратите бяха обречени. Из тези води нямаше кораб, който да може да надбяга „Морски дух“, особено когато магическите вихри на Робилард издуваха грота до краен предел.

Уолфгар си пое дълбоко дъх, ала и това не можа да го успокои съвсем.

„Аз съм войн!“, напомни си той, но не можеше току-така да пренебрегне факта, че освен това е съпруг и баща.

Колко странна бе настъпилата у него промяна. Съвсем доскоро той всяваше ужас в сърцата на лусканци, хвърляше се в бой с необуздан плам, с който нерядко излагаше живота си на опасност. Ала тогава нямаше какво да губи, тъкмо напротив — смъртта му се струваше добре дошла, единственият начин да се спаси от болката, която го измъчваше. Сега не само че имаше какво да губи и то много, но и за миг не можеше да забрави, че ако умре тук, Дели и Колсон щяха да страдат.