Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис

• Название: Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис
• Автор: Неизв.
• Жанр: Прочая старинная литература
• Год: 0101

---

Спомни си думите на Лола, че Мейси вероятно има про­блеми с египетската полиция и почти се отказа да се зани­мава с нея, но подтиквана от новооткритото си желание да се занимава с нещо, тя внезапно реши да ѝ се обади. Най-близката станция на метрото се намираше на петнайсетина минути пеша, затова реши да ѝ звънне, докато се придвиж­ва към нея. Излезе от апартамента и още докато слизаше по стълбите, започна да набира номера.

- Ало? - разнесе се мъжки глас.

- Здравейте - каза Нина, готова всеки момент да натис­не бутона за прекъсване на разговора. - Мога ли да говоря с Мейси Шариф?

Колебание, следвано от предпазлив въпрос:

- Кой се обажда?

- Казвам се Нина Уайлд. Оставила ми е съобщение да я потърся.

От другия край на линията се чу приглушен шум - мъжът беше закрил говорителя с ръка. Последва размяна на реплики с някой друг, дочу се развълнуван вик. Нина повдиг­на вежди. Явно тази Мейси много искаше да разговаря с нея.

Последва изтракване - телефонът премина в други ръце.

- Ало? Ало! Доктор Уайлд, там ли сте? Настина ли сте вие? - Жената имаше южняшки, леко напевен акцент.

- Да, здравейте - отвърна Нина. Тя излезе на тротоара, заобиколи големия червен пикап „Додж Рам”, паркиран точно пред входа ѝ, и прекоси улицата. - С Мейси ли говоря?

- Да, точно така! Доктор Уайлд, благодаря ви, че се оба­дихте, за мен е истинска чест да говоря с вас! Наистина! Аз съм ваша голяма почитателка!

Почитателка? Нина не знаеше как да приеме думите ѝ. Това не беше някаква шега, нали?

- Ъ-ъ-ъ… благодаря. Оставили сте съобщение в АСН, че искате да говорите с мен?

- Да. Вижте, това може да прозвучи странно и може би малко стряскащо, но настина бих искала да се видим. Тряб­ва да ви покажа нещо. Все още живеете в Ню Йорк, нали?

Нина огледа улицата.

- Може и така да се каже.

- Аз съм отседнала при един приятел в Ийст вилидж. Възможно ли е да се срещнем?

- Всъщност сега съм тръгнала към Манхатън - изтърси Нина, без да се замисли, преди да осъзнае, че е пропиляла шанса си учтиво да отклони поканата. - Но не знам дали ще намеря време днес.

- Готова съм да се срещна с вас където и да е, когато и да е - само ми отделете десетина минутки.

- За какво?

- Става въпрос за разкопките на доктор Бъркли в Египет.

Споменаването на Бъркли я върна към предишния ден и унизителната среща с Ротшилд, което въобще не подейст­ва като стимул да приеме молбата на Мейси.

- Тези разкопки нямат нищо общо с мен - каза тя. - Ако искате да говорите за тях, по-добре се обърнете към някой в АСН.

- Не, наистина трябва да покажа това на вас! Лично. Щом го видите, веднага ще разберете защо. Моля ви, док­тор Уайлд! Само десет минутки. Дори пет. Много е важно.

Умоляващият ѝ глас звучеше наистина искрено.

- Вижте - каза най-накрая Нина, - имам среща с една приятелка, с която по-късно ще вечеряме заедно. Можем да се видим за малко след това. - Ийст вилидж беше старият ѝ квартал, намираше се недалеч от мястото, където щяха да ве­черят с Лола. Тя се опита да се сети за някое местенце, което да се намира близо до станцията на метрото, за да може след това да се прибере бързо. - На Седма, близо до Второ авеню има едно кафене, нарича се „52 Пърк-ъп”. Ако ми остане вре­ме, може да се срещнем там. Но нищо не мога да обещая.

- Страхотно - отвърна Мейси с очевидно облекчение. - Благодаря ви, доктор Уайлд. Благодаря, че ми се обадихте.

- Няма проблем. Довиждане. - Нина прекъсна връзка­та, чудейки се какво да измисли, за да се отърве безболезне­но от Мейси. Каквото и да имаше да казва за разкопките на Бъркли, това не я засягаше.

Но пък за десет минути нямаше да умре.

*

Еди забеляза дългата опашка пред нощния клуб в края на улицата. Макар че беше сравнително рано, хората се бяха струпали отпред с надеждата да успеят да се вмъкнат в един от най-популярните клубове на Горен Ийст сайд.

- Изглежда яко, а? - рече Грант, докато яркооранжевото му ламборгини се носеше плавно по улицата. За ежедневните си обиколки из Ню Йорк актьорът разчиташе на показната ано­нимност на лимузините под наем, но когато искаше да бъде забелязан, вземаше много по-ефектно превозно средство.

- Виж каква тълпа - по дяволите, виж какви крака! - Той свали прозореца, за да огледа по-добре момичетата с къси полички, които чакаха да влязат. Колата вече беше привляк­ла вниманието и когато хората осъзнаха, че зад волана ѝ седи холивудска звезда, реакцията им можеше да се сравни с из­бухването на безредици. Грант ги дари със скъпата си усмив­ка и махна с ръка, форсирайки двигателя така, че да им поз­воли да усетят частичка от 631-та конски сили на суперавтомобила.

Част от тротоара пред входа на клуба беше оградена с кадифени въжета: ВИП секцията. Грант спря пред нея и едно момче в униформа притича да вземе ключовете за колата. Той слезе от нея и се изправи пред плеядата щракащи теле­фони. Никой не потърси името на Еди във ВИП списъка, макар да не го посрещнаха като звезда.

- Хей, момчета, той е с мен - каза Грант на двамата биячи, които застанаха пред Еди със скръстени на гърдите ръце. - Всичко е наред, това е бодигардът ми.

- Тоя дребосък? - избоботи по-едрият от двете горили и се ухили. Еди го изгледа унищожително. След кратко ко­лебание двамата биячи отстъпиха встрани и той последва Грант във вътрешността на клуба. Мощен рев зад гърба им показа, че ламборгинито е поело към паркинга, който се на­мираше по-надолу по улицата.

Клубът беше на три нива. Най-долу се намираше при­личащият на яма дансинг, а на по-високата секция се виж­даше дълъг, осветен с неонови лампи бар. Над тях висеше остъклен балкон: ВИП салонът. Музиката беше модерна, също като странните прически на клъбърите, и Еди нямаше представа коя е групата.

- Боже, чувствам се ужасно стар - промърмори той, до­като вървеше след Грант към балкона.

*

След прекрасния следобед и вечерята с Лола, Нина поч­ти се беше отказала да звъни на Мейси; всъщност я беше забравила напълно, докато не отвори чантата си, за да про­вери дали има пропуснати позвънявания, и не видя бележ­ката. Можеше просто да свие рамене и да се прибере у дома, но острото чувство на вина, което я прониза, я накара да про­мени мнението си.

Нямаше никакви съобщения, затова отново набра номе­ра на Мейси. Вдигна ѝ същият мъж, със същия подозрите­лен глас, а отнякъде чу Мейси да се обажда: ”Тя ли е? Джоуи, дай ми телефона!”. След секунда гласът ѝ се разнесе в слушалката:

- Ало? Доктор Уайлд, вие ли сте?

- Аз съм - увери я Нина.

- Благодаря ви, че се обадихте. - В гласа ѝ се усещаше облекчение. - Съгласна ли сте да се срещнем?

- Помните ли мястото, за което ви споменах?

- Кафенето? Да, Джоуи знае къде се намира. Може ли да се видим още сега?

- Да, предполагам - отвърна Нина, чудейки се дали иска да се захваща с това. - Ще бъда там след… петнайсет минути.

- Чудесно! Ще ви чакам. Доктор Уайлд, много ви бла­годаря, че правите това за мен. До скоро. - И затвори.

Нина простена от досада и тръгна към кафенето. Иска­ше всичко да свършва по-бързо.

Ийст вилидж не се беше променил много за двете годи­ни, откакто го беше напуснала; някои магазини и ресторан­ти бяха сменили собствениците си и няколко сгради бяха реновирани, но „52 Пърк-ъп” изглеждаше по същия начин, както едно време. Картините по стената в дъното бяха на други местни художници, сервитьорите бяха различни, но всичко останало си беше все така бохемско, както някога.

Освен това беше и малко; за няколко секунди щеше да разбере коя е Мейси, дори да не беше скочила да я посрещне.

- Доктор Уайлд! Здравейте!

- Явно вие сте Мейси - рече Нина, приближавайки се към масата ѝ. Мейси Шариф изобщо не изглеждаше така, както беше очаквала; смяташе, че щом участва в толкова важни разкопки, като тези на Сфинкса, ще бъде поне аспи­рантка. Но изключително привлекателното младо момиче с черна коса, вързана на опашка, което седеше пред нея, беше твърде малко дори за абсолвентка, може би беше още тийнейджърка. Освен това беше облечена като за ваканция, а не като студентка - освен ултра късата дънкова пола, тя носе­ше прилепнала маркова блузка, която подчертаваше бюста ѝ. През ума на Нина мина злобната мисъл, че Бъркли сигурно я е избрал не заради академичните ѝ постижения, но тя бързо се засрами от нея. Не знаеше нищо за момичето; поне можеше да я остави да се докаже.

- Да, аз съм. Здравейте. - Мейси изглеждаше наистина поласкана от срещата; може наистина да ѝ беше почитател­ка. - Толкова се радвам, че Лола е успяла да се свърже с вас. Опитах да ви се обадя на номера в телефонния указател, но телефонът беше изключен. Реших да ви посетя лично, но портиерът каза, че сте се преместили.

- Да, преди няколко месеца. - Нина усети леко притес­нение; възможно беше Мейси да не е просто почитателка, а фанатичка. Но момичето изглеждаше съвсем нормално и достатъчно учтиво.

- Искате ли кафе?

- Не, благодаря. - На масата седеше още един човек, момче на възрастта на Мейси с изкуствен тен, огърлица от дървени мъниста и щръкнала коса, която го правеше да из­глежда като герой от японски комикс. Момчето бързо огле­да Нина от глава до пети, след което отново заби поглед в гърдите на Мейси.