Георги Христов - Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа

• Название: Фигури на ужаса в южно-славянската експресионистична поезия. Гео Милев, Милош Църнянски, Мирослав Кърлежа
• Автор: Георги Христов
• Жанр: Языкознание

The text examines the appearance and function of horror figures in representative texts in the south Slavic expressionist discourse, within the poetry appearances of Miroslav Krleža («Pjesme» – I, II and III), Miloš Crnjanski («Lyrics of Ithaca» – «Vidovdanske Pesme») and Geo Milev («Hell», «September», and «The Cruel Ring»). By interpretations of the current period philosophical and psychological views…

---

Втората половина на XIX и началото на XX век се характеризират с огромно, развитие на икономиката, производството и капитала, науката и техниката, идеологията и атеистичната философията, пазарите и преразпределението на работна сила, както и на културата, изкуството и формите на естетическо възприемане на света.

«Най – голямата грешка на икономическото общество, в което живеем, е неговата неспособност да осигури пълна заетост, а също произволното и несправедливо разпределение на богатството и доходите.» (Кейнс 1993:428) Това мнение на Джон Мейнард Кейнс е една посока за интерпретация. Друга такава срещаме още при Киркегор и критиката му на модерния свят, разискваща натиска на модерното общество спрямо смисъла да бъдеш индивид. В първата половина на XIX век датският философ тълкува работата като реализация на връзката ни с другите, като усилие светът да бъде превърнат в по-добро място за индивида и за всички останали, критикува парите като абстракция, функционираща в изкуствен и измамен контекст и предупреждава, че човекът не е това, което притежава. Много по-напред във времевата ос Цветан Тодоров коментира пред френски журналисти разочарованието си, че хората се вълнуват само от това, което притежават и вече напълно са забравили да се поинтересуват от това какви са в действителност. Интерпретациите могат да бъдат твърде различни, независимо че става дума за едни и същи исторически факти и процеси. Американският социален психолог Херберт Джордж Блумер е наясно, «че конструираните от индивида действия, чрез процеса на формиране на значения, се осъществяват винаги в социален контекст» (Блумер 1984) и обобщава закономерностите в тяхната многопосочна функционалност чрез «символичната интеракция» («symbolic interaction»), поставяйки процеса на интерпретация в средата на факторите, предизвикващи човешкото поведение – между стимула и реакцията. Опирайки се на «личностното аз» («self»), въведено от Джордж Мийд, Блумер тълкува индивидуалните действия на човека (като единица от обществото), както и поведението в груповия живот на хората не чрез валидните за цялото общество обстоятелства и социална статика на съответния момент, а чрез личностната символика при възприемането и оценката на ситуациите, което предопределя разнопосочни реакции спрямо едни и същи стимули. Неговият подход е приложим и в рамките на търсените в този текст резултати, що се отнася до конкретните елементи и прояви на авангардизма в изкуството и литературата, прояви – изцяло интелектуални, елитарни, различни, често хаотични и винаги действени, наситени със символика, знаковост и безкрайни интерпретационни възможности. Новото художествено мислене на света и изразено от Гео Милев така: «Светът – предметът – изчезва. Изчезва като установена величина; загубва своята определена, собствена цена. Става преображение; – средство с относителна цена: образ, символ.» (Милев 1920)

Възникването на авангарда в Европа е резултат от исторически, икономически, политически, идеологически и културни процеси. Трябва да се изтъкне историческият фон, който рамкира социалния и обвързания като проекция с него екзистенциален контекст. Динамиката на периода е най – видима в бясната надпревара на Великите сили. Междувременно се създават и двата противостоящи съюза (Антантата и Централните сили) като последна подготовка за осъществяване на глобални геополитически апетити. Пазарното присъствие, условията за финансиране и състоянието на трудовата заетост са показателите, по които развитите и периферийните страни се различават най-много.

При южните славяни, обаче нещата са доста по-сложни. За разлика от страните в или под протектората на Австро – Унгария, при тези от бившата Отоманска Империя, след освобождаването от продължителното феодално господство и национален стопански застой, пълната икономическа и външнополитическа зависимост от Великите сили все още не е актуална. Сравнително обща характеристика в «събуждащите» се славянски държави е първоначалното възникване на по-скоро етични или соцални въпроси, подплатени от икономическа изостаналост; сблъсък на стари и нови социални ценности, формулиране на интереси и актуални обществени цели, сблъсък на морални норми, разминаване на спонтанните надежди и очаквания с политическо-икономическите реалии. Ситуация, картинно напомняща «дилемата на таралежите» (по Шопенхауер) с нелепото единство на патос и страх, амбиции и безпомощност, патриархална традиционност и плаха урбанизация, улегнала нравственост и войнстващ цинизъм. На границата на столетията обществата едновременно са отдъхнали с успокоение от изминатия път и са в тревожно очакване за възможните алтернативи на бъдещето: „ човекът – това е тревога.» (Сартър 1946)

Зората на ХХ век настъпва с общи съмнения, вълнения и очаквания. Балканите се озъртат хем горделиво, хем недоверчиво и формулират безчет «съдбовни» въпроси – как да се излезе от кризата?; къде да се търси спасението?; с какъв социален строй?; с кои икономически съюзи?.. -въпроси, оставащи най-често без отговор. Заключението на Бончо Боев (професор, управител на БНБ през 1906 – 1908 г) звучи общовалидно: «Пред прага на новия век като че се събудихме изведнаж от някакъв сън на строение въздушни кули и се озовахме в мирът на печалната, нищенска действителност, която ни поставя все икономически питания». (цит. по Аврамов 2001) Проблемът на оцеляването е изместен донякъде от проблема за посоката на развитие. Стопанската немощ е затъмнена от неистовите стремежи да бъдем като «другите». Гръмогласни са воплите срещу собствената слабост, заедно с проклятията срещу чуждата сила. Промишлеността (доколкото я има) горделиво се самоизтъква като «национална» (но не и като конкурентоспособна, перспективна, модерна…) – ценност, която е въображаема и идеологична, но няма нищо общо с материалния свят и логично не носи просперитет «Но да вярваме. – ще напише в началото на 1924 г. Боян Пенев — Бъдещето ще бъде друго. Само мисълта за него ободрява създателите на българската култура. „А защото то е бъдеще, пише един от тях, то е дивно, но тъга ме обзема, че няма да съм жив да го видя и изпея одата на неговото възвишение над настоящето.“ Да вярваме и да се надяваме.» (Пенев 1924: 4)

Динамизмът, характеризиращ процесите при «големите сили», контрастира с провинциалността на Балканите на държави, тръгващи с патриотичен патос и въодушевление към демокрация и стопанско изграждане от «равен старт» – би било доста по-точно да се каже: от нулев старт на привидно равни възможности. Държавите са бедни, със слаби съсловия, липсващо едро земеделие, повсеместна задлъжнялост, нищожни спестявания и неосъществима стопанска автономност. Това са територии на селото и ратаизма (към 1900 година градското население на Сърбия е под 14%). Активите са ограничени и разпръснати, институциите са неоформени и без авторитет, социалната решетка на обществото е неструктурирана и блуждае в неплодотворния кръг на семейството и родовите връзки, а не на икономическата активност, капиталите и концентрацията на предприемчивост. От тези «семейни кръгове» логично се зараждат политическите кръгове, в търсене на опора и вътрешна стабилност и без реална обвързаност с нематериалния свят на идеи, идеологии и възвишени цели. През 1901 година Бончо Боев пише: «Вътрешната политика у нас се изроди в едно най-долнокачествено партизанство, при което всяка партия е един вид акционерно дружество, членовете на което са акционери на дружеството с повече или по-малко акции, според числото на които участва в печалбите на предприятието – разходването на държавния бюджет.» (цит. по Аврамов 2001) Осъзнаването на икономическата безпомощност, на обездвижващата общественото развитие свързаност на политическите свободи и лицемерния материален интерес предопределят чувство за разочарование от свободата, на отчаяние пред губещия изцяло изначалната си възторжена и оптимистична натовареност факт на Освобождението, както за България, така и за Сърбия. «Едни се колебаят, други смело вървят из своя позорен път.» – синтезира атмосферата с едно изречение Б. Пенев. (Пенев 1924: 3) Плахите опити за изграждане на парламентаризъм и законност се размиват в балканските нрави. «Лицемерната презумпция, че държавата е безпристрастен арбитър и пазител на обществения интерес остана формално непокътната, въпреки че беше напълно ясно, че самата държава е плячка на групови и политически интереси.» (Аврамов 2001) Наред с това, необосновано, но масово битува илюзията, че «държавата» е длъжна да осигури защита на всичко «национално» без оглед на реалната му стойност.