Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх

• Название: Л. Рон Хабърд Страх
• Автор: Неизв.
• Жанр: Прочая старинная литература
• Год: 0101

---



Л.РОН ХАБЪРД

СТРАХ:

ПРЕДГОВОР

Понякога редакторите се срещат с толкова майсторски написани истории, че за тях е неизмеримо удоволствие да ги представят на читателите. „Страх“ е такова произведение. И нещо повече - не само привлекателно за читателите, но и вдъхващо страхопочитание у най-добрите автори. От Рей Бредбъри до Айзък Азимов то заслужи рядко срещани похвали като незабравима, неподвластна на времето класика.

Написана преди повече от петдесет години, тази история не само издържа проверката на времето, но и бе призната от историци на литературата, като Дейвид Хартуел, за това, че създаде и промени „основите на съвременната литература на ужаса“.

Около големите произведения обикновено се създават легенди. Робърт Хайнлайн, близък приятел на JT. Рон Хабърд, много обичаше да разказва как „Страх“ бил написан по време на пътуване с влак от Ню Йорк до Сиатъл.

Но въздействието върху читателя е единствената, най-важната проверка за едно произведение. „Страх“ се справи с нея.

Стивън Кинг, всепризнатият съвременен майстор в жанра на ужасите, най-добре представя „Страх“ като постижение:

„ „Страх“ на J1. Рон Хабърд е една от малкото книги в смразяващия жанр, за която си заслужава да използ-

ваме доста похабената дума „класика“, като кажем: „Това е класически разказ за пропълзяващата, сюрреалистична заплаха и ужас. Ако сте подготвени да се вцепените до костите и то доста зле и ако още не сте прочели „Страх“, подканям вида направите това. Не е нужно да чакате някоя мрачна и бурна нощ. Тази история е наистина една от най-добрите.“

Не само Стивън Кинг оценява така книгата. Дали ще я прочетете днес или ще я препрочетете след петдесет години, вледеняващото усещане не избледнява.

Но защо?

JT. Рон Хабърд постигна нещо, което нито един друг автор не успя да направи. Той не използва свръхестествените измислици - върколаци или вампири. Не ни пренася в необичайни места - обитаваната от призраци къща на хълма, лабораторията в подземието, стран-ната планета. И не ни представя абсолютно ненормални герои. Той взе един обикновен човек в съвсем обикновени обстоятелства и го накара да потъне в напълно правдоподобен ад, макар и не от най-често срещаните.

Защо „Страх“ има такава сила? Защото всичко описано наистина би могло да се случи. А това е ужасяващо.

Тази проста предпоставка има повече достойнства от хиляда книги за виещи към бледата луна вълци в „мрачна и бурна нощ“.

И ако не се страхувате от всекидневието, тази история е точно за вас.

Но не казвайте, че не сме ви предупредили…

От редакторите на американското издание

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Едно нещо бих искал да помни читателят през цялото време и то е — тази история е напълно логична, каквито и доводи да има в полза на обратното твърдение. Това не е много приятна история и не би трябвало да я четете сами в полунощ. Защото наистина на всеки би могло да се случи това, което ще прочете. Даже и ти, читателю, би могъл днес да загубиш четири часа от своя живот и след това да тръгнеш по стъпките на Джим Лоури.

Л. Рон Хабърд

ГЛАВА ПЪРВА

През този чудесен пролетен ден в кабинета на доктор Чалмърз от медицинската клиника на колежа „Атуьрти“ може би имаше две малки въздушни духче-та, притиснали се в тъмното на сянката зад вратата, за да избягат колкото могат по-далече от топлата слънчева светлина, меко разстилаща се върху килима.

Като закопчаваше ризата си, професор JTоури каза:

- Е, ще изкарам поне още годинка, нали?

- Още трийсет и осем годинки - усмихна се доктор Чалмърз. - Здравеняк като тебе не би трябвало да се тревожи от дреболия като маларията. Даже ако го е ухапала най-неприятната гадина, каквато може да предложи полуостров Юкатан. Разбира се, ще те втриса понякога, но няма нищо страшно. Между другото, кога се връщаш в Мексико?

- Никога, ако трябва да замина със съгласието на жена си.

- Да имах любяща жена като твоята Мери - отбеляза Чалмърз, - Юкатан щеше да си предлага маларията на други. Е, добре - той се опитваше да си внуши, че не завижда на скитащия етнолог, - никога не съм могъл да разбера какво намирате из онези чудати земи и градове.

- Факти - каза Лоури.

- Ами да, предполагам, че е така. Факти за първобитни жертвоприношения, за демони и дяволи… Слу-

шай, между другото, пуснал си много изящна статия миналата седмица в „Нюзпейпър Уикли“.

Вратата помръдна лекичко, но може би причината бе в хладния свеж полъх, повял от прозореца.

- Благодаря - отговори Лоури, като се опитваше да не покаже колко приятна му е похвалата.

- Разбира се - продължи младият Чалмърз, - почти си сложил глава на дръвника. Твоят приятел Томи сигурно е кипнал от подобна дързост. Нали знаеш, направо е влюбен в своите демони и дяволи.

- Харесва му да играе - каза Лоури. - Но какво означава това, сложил съм си главата на дръвника?

- Не се свърташ тук и не познаваш добре Джебсън - обясни Чалмърз. - Едва не разпъна на кръст един от по-младите математици, защото използвал името на „Атуърти“ при публикация в научно списание. Но дано нашият обичан председател не е видял твоята статия. Не мога да си представя, че старият скелет чете „Нюзпейпър Уикли“.

- А, това ли било - каза Лоури. - Мислех си, че говориш за моето твърдение, че такива неща не съществуват. Томи…

- Може и това да съм искал да кажа - каза Чалмърз. - Смятам, че всички дълбоко в душата си сме суеверни диваци. И когато ти се появяваш с високомерно изражение, за да се присмиваш на древната вяра, че демоните причиняват болестите и мъките, така да се каже, хвърляш кал в лицата на късмета и съдбата и би трябвало да си много, ама много сигурен в себе си.

- И защо да не съм сигурен в себе си? - усмихна се Лоури. - Никой срещал ли е лице в лице какъвто ще да е дух? Искам да кажа, никъде не съществуват потвърдени и записани случаи.

- Даже и виденията на светците ли? -

Чалмърз.

- Стига да гладува досгатъчно дълго, всеки ще има видения.

- Все пак - възрази Чалмърз, - твърде настоятелно предлагаш главата си, сложена удобно в кошница, на човека, който може да ти покаже съвсем истински демон…

- Добре, ще получи главата ми в кошница - съгласи се Лоури. - Приятелю, за човек на науката говориш доста чудновато.

-Досгатъчно често навестявам психиатричното отделение - каза Чалмърз. - Отначало си мислех, че причината е в пациентите, но после се разколебах. Нали знаеш, смята се, че демоните налитат при пълнолуние. Някога да си виждал как пълно с психопати отделение обезумява абсолютно през трите дни на пълна луна?

- Безсмислици.

- Може и така да е.

- Чалмърз, в тази статия се опитах да покажа как хората са започнали да вярват в свръхестествени сили и как научното обяснение най-после надделява над смътния неуловим страх. Само не ми казвай, че се съмняваш в тези открития.

- О! - Чалмърз се разсмя. - И двамата знаем, че „истина“ е абстрактна категория и вероятно не съществува. Професор Лоури, спокойно си потегляйте на кръстоносен поход срещу вашите дяволи и демони. И ако случайно ги разяриш, можеш да ги убедиш, че не съществуват. Аз не защитавам тяхното съществуване. Само не мога да си обясня как човечеството вината е било толкова нещастно, без нещо да му стоварва тези страдания съзнателно. А дали причината е в трептенията на електроните при определени скорости или в ревността на духовете на въздуха, водата и земята към уюта и щастието на човека, не знам и не ме интересува. Но колко успокояващо е да чукнеш на дърво, ако прекалиш със самохвалството.

- И тъй - каза Лоури, докато обличаше палтото си, - призраците ще ме докопат, ако не съм нащрек.

- Естествено, стига Джебсън да види тази статия -подкачи го Чалмърз.

Вратата пак помръдна почти незабележимо, но все пак това би могло да бъде и от хладния, чуден дъх на пролетта, нахлуващ през прозореца.

Лоури въртеше в ръка бастуна си, когато излезе на слънце. Беше приятно отново да си е вкъщи. И всичко наоколо изглеждаше и ухаеше приятно. Защото освен смяната на сезоните, нищо не се променяше в този град, дори студентите бяха на вид едни и същи. Когато колежът строеше нова сграда, тя някак си придобиваше старост и смекчени очертания, още преди да е завършена и наполовина. Имаше някаква сънлива не-измепност в това място. Тя успокояваше човека, чиито очи толкова често се измъчваха от ядния блясък на слънцето, пълзящо над медно-ослепителния пясък.

Докато вървеше към кабинета си в една от сградите, той се питаше защо изобщо някога е напускал града. Тези големи брястове с напъпили листенца, прозяващите се студенти, изтегнали се на свежата яркозелена трева в цветните си якета, мекото синьо небе, старите камъни, изобилно обвити от бръшлян…

За кратък миг той смътно си припомни как се роди жаждата му да скита. Кражбата в неговото крило на общежитието, обвинението, изхвърлянето, срама. След три години, твърде късно, за да изчезне белегът, най-после го откриха и му казаха, че виновникът е бил открит седмица, след като той избяга от града. Събудилият се от спомена срам отново го прониза, оставяйки след себе си неясното желание да се извини на първия срещнат.