Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

• Название: Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
• Автор: Unknown
• Жанр: Прочая старинная литература

---

— Ще се постарая, магистър Килвин — обещах аз, като гласът ми прозвуча далечно и слабо в собствените ми уши. — Имате ли против да отворя вратата, за да влезе малко свеж въздух?

Килвин изсумтя в знак на съгласие и аз направих крачка към вратата. Но краката не ме държаха и ми се виеше свят. Олюлях се и едва не се строполих с главата напред върху пода, но успях да се хвана за ръба на тезгяха и вместо това паднах на колене.

Когато наранените ми колене се удариха в каменния под, болката беше мъчителна. Но не извиках. Всъщност болката сякаш идваше от някъде много далеч.

* * *

Съвзех се объркан, с пресъхнала уста, сякаш пълна с пясък. Очите ми бяха подути, а мислите — толкова мудни, че ми бе нужно дълго време, докато разпозная характерния антисептичен мирис във въздуха. Това, в комбинация с факта, че лежах гол под чаршафите, ми даде да разбера, че се намирам в Медика.

Обърнах глава и видях къса руса коса и тъмната униформа на медик. Отпуснах се назад върху възглавницата.

— Здравей, Мола — програчих аз.

Тя се обърна и ме погледна сериозно.

— Квоте — рече с официален тон, — как се чувстваш?

Тъй като съзнанието ми все още бе замъглено, трябваше да се замисля над отговора си.

— Глупав — отвърнах аз и после добавих: — И жаден.

Мола ми донесе чаша и ми помогна да пия от нея. Течността вътре беше сладка и зърнеста. Отне ми доста време, докато я изпия, но когато свърших, се почувствах почти човек.

— Какво се случи? — попитах аз.

— Припаднал си в работилницата за изобретения — обясни тя. — Самият Килвин те донесе тук. Всъщност беше доста трогателно. С мъка го изгоних.

Усетих как целият се изчервих от срам при мисълта, че огромният магистър ме е носил из улиците на Университета. В ръцете му трябва да съм изглеждал като някоя парцалена кукла.

— Припаднал съм?

— Килвин обясни, че в стаята е било горещо — рече Мола — и ти си се потил дори през дрехите. От теб е капела пот. — Тя махна към ризата и панталоните ми, които лежаха смачкани на топка върху масата.

— Топлинен удар? — предположих аз.

Мола вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Това беше първата ми диагноза — отвърна. — След по-обстоен преглед реших, че всъщност страдаш от остър случай на скачане през прозорец миналата нощ. — Тя ми хвърли пронизващ поглед.

Внезапно осъзнах положението си. Не това, че бях почти чисто гол, а че имах очевидни рани от падането си от покрива на „Златното пони“. Хвърлих поглед към вратата и с облекчение видях, че е затворена. Мола стоеше и ме наблюдаваше с преднамерено безизразно изражение.

— Някой друг видя ли ме? — попитах.

— Днес бяхме доста заети — поклати глава Мола.

— Това поне е добре — отпуснах се малко аз.

— Тази сутрин Аруил даде нареждане всички подозрителни наранявания да бъдат докладвани. — Лицето й беше мрачно. — Причината за това не е тайна. Самият Амброуз е предложил порядъчна сума на онзи, който му помогне да хване крадеца, проникнал в стаите му и откраднал доста ценности, включително и пръстена, подарен от майка му на смъртния й одър.

— Това копеле! — разпалено извиках аз. — Не съм откраднал нищо.

— Казваш го просто така? — повдигна вежди Мола. — Няма да отричаш? Или да се опиташ да обясниш… нещо?

Издишах шумно през носа, опитвайки се да сдържа гнева си.

— Нямам намерение да подценявам интелигентността ти. Очевидно е, че не съм паднал по стълбите. — Поех си дълбоко дъх. — Виж, Мола. Ако кажеш на някого, ще ме изключат. Не съм откраднал нищо. Можех да го направя, но не съм.

— Тогава защо… — Тя се поколеба, очевидно се чувстваше неудобно. — Защо го направи?

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че правех услуга на приятел? — въздъхнах аз.

Мола ми хвърли проницателен поглед и зелените й очи се впиха в моите.

— Ами, тогава очевидно си се заел сериозно с правенето на услуги напоследък.

— Аз… какво? — попитах аз, тъй като мислите ми се движеха твърде бавно, за да проумея думите й.

— Последния път, когато беше тук, те лекувах от изгаряния и вдишване на дим, след като беше извадил Фела от огъня.

— О, това всъщност не беше услуга. Всеки можеше да го направи.

Мола ми хвърли изпитателен поглед.

— Ти наистина го вярваш, нали? — Тя леко поклати глава, след което взе книга с твърди корици и отбеляза нещо в нея, без съмнение попълваше своя доклад за лечението. — Е, аз го считам за услуга. С Фела спяхме една до друга, когато и двете бяхме още нови тук. Независимо какво си мислиш, не са много хората, които биха сторили нещо подобно.

На вратата се почука и откъм коридора се разнесе гласът на Сим:

— Може ли да влезем?

Без да чака отговор, той отвори вратата и побутна смутения Уилем да пристъпи в стаята.

— Чухме… — Сим направи пауза и обърна поглед към Мола. — Той ще се оправи, нали?

— Ще се оправи — потвърди тя, — при условие че температурата му спадне. — Взе един всичкомер и го пъхна в устата ми.

— Знам, че ще ти е трудно, но се опитай да си държиш устата затворена за една минута.

— Тогава ще ти кажа следното — обърна се към мен ухиленият Симон. — Чухме, че Килвин те е отвел някъде, където да сте насаме, и ти е показал нещо, от което си припаднал като пъзливо момиченце.

Изгледах го намръщено, но не казах нищо.

Мола се обърна отново към Уил и Сим:

— Краката ще го болят известно време, но няма някакви сериозни увреждания. Лакътят му също ще се оправи, макар че е зашит много нескопосано. Така или иначе, какво правехте вие, момчета, в стаите на Амброуз?

Уилем просто й хвърли типичния си стоически поглед с тъмните си очи. Със Сим обаче нямах този късмет.

— Квоте трябваше да вземе един пръстен за своята любима — весело и бодро отвърна той.

Мола ме изгледа вбесена.

— Трябва да си много нагъл, за да ме излъжеш право в очите! — каза тя, а погледът й бе безизразен и студен като на котка. — Добре, че не се опита да подцениш интелигентността ми.

Поех си дълбоко дъх и извадих всичкомера от устата си.

— Пусто да остане, Сим! — ядосано извиках аз. — Някой ден трябва да те науча да лъжеш.

Сим местеше поглед между мен и Мола и се изчерви от паника и смущение.

— Квоте харесва едно момиче от другата страна на реката — отбранително отвърна той. — Амброуз й е взел пръстена и не иска да й го върне. Ние…

Мола го прекъсна с рязък жест.

— Защо просто не ми каза това? — попита ме раздразнено тя. — Всеки знае как Амброуз се държи с жените!

— Точно затова не ти казах — отвърнах аз. — Звучеше като много удобна лъжа. А и това никак не ти влиза в работата.

Изражението на лицето й стана непоколебимо.

— Звучиш доста нахакано за…

— Спрете! Просто спрете! — извика Уилем и стресна и двама ни. Той се обърна към Мола: — Когато Квоте дойде тук в безсъзнание, какво беше първото нещо, което направи?

— Проверих зениците му за следи от травма на главата — механично отговори Мола. — Какво общо има това, по дяволите?

— Погледни очите му сега — посочи ме Уилем.

Мола ме погледна.

— Тъмни са — отбеляза изненадано Мола. — Тъмнозелени, с цвят на бор.

— Недей да спориш с него, когато очите му потъмнеят така — продължи Уил. — От това няма да излезе нищо добро.

— Това е своеобразно предупреждение, подобно на звука, издаван от гърмящата змия — добави Сим.

— По-скоро като наежването на куче — поправи го Уилем. — Показва кога е готов да те захапе.

— Всички вие можете да вървите право в ада! — извиках аз. — Или ми дайте огледало, за да видя за какво говорите. Не ме интересува кой ще го направи.

Уил не ми обърна внимание.

— Нашият малък Квоте има много избухлив нрав, но след като мине малко време да се успокои, ще осъзнае истината. — Уилем ми хвърли пронизващ поглед. — Той не се ядоса, защото не му вярваш или защото подлъга Сим. Разстрои се, защото ти разбра на какви магарии е способен, за да впечатли жена. — Той ме погледна отново. — „Магарии“ ли беше правилната дума?

Поех си дълбоко дъх и след това го изпуснах.

— Горе-долу — признах аз.

— Избрах го, защото звучи като „магаре“ — обясни Уил.

— Знаех си, че и вие двамата участвате — каза Мола с извинителна нотка в гласа. — Тримата сте неразделни и това ме накара да стигна до съответните заключения. — Тя заобиколи леглото и огледа критично наранения ми лакът. — Кой от двама ви го заши?

— Аз — направи гримаса Сим. — Знам, че го оплесках.

— Това е доста меко казано — отбеляза Мола и го погледна крайно неодобрително. — Изглежда така, сякаш си се опитал да избродираш името си върху него, но непрекъснато си допускал грешки.

— Мисля, че се справи доста добре — намеси се Уил и я погледна в очите, — като се има предвид, че няма никаква подготовка и че помагаше на приятел при обстоятелства, които далеч не бяха идеални.

Мола се изчерви.

— Не исках да прозвучи така — побърза да каже тя. — Когато човек работи тук, лесно забравя, че не всеки… — Обърна се към Сим. — Съжалявам.