Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1

• Название: Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
• Автор: Unknown
• Жанр: Прочая старинная литература

---

Фентон погледна към листа пред себе си.

— Император Венторан някога приел закон…

— Скучно — прекъсна го Елодин.

— Ако изпиеш повече от два литра и половина солена вода, ще повърнеш? — пробва пак Фентон.

Елодин изкриви уста замислено, сякаш се опитваше да извади жилка измежду зъбите си. След това кимна доволно.

— Това е добро.

Посочи към Уреш.

— Можем да разделим безкрайността на безкраен брой пъти и получените части пак ще бъдат безкрайно големи — каза Уреш със странния си ленати акцент, — но ако разделим число, което не е безкрайно, на безкраен брой пъти, получените части няма да са безкрайно малки. Тъй като те не са безкрайно малки, но са безкрайно много, ако отново ги съберем, тяхната сума ще е безкрайност. От това следва, че всяко число е всъщност безкрайно.

— Еха! — възкликна Елодин след дълга пауза и размаха сериозно пръст към мъжа ленати. — Уреш, следващата ти задача ще бъде да правиш любов. Ако не знаеш как да се справиш, остани да се видим след часа.

Той се обърна към Иниса.

— Илишците никога не са развивали писмен език — отвърна тя.

— Не е вярно — възпротиви се Елодин. — Използвали са система от плетени възли. — Той направи движение с ръце, сякаш плетеше нещо. — И са го правили дълго преди ние да започнем да драскаме пиктограми върху овча кожа.

— Не съм казала, че не са имали език, с който да правят записи — промърмори Иниса, — казах „писмен език“.

Елодин успя да изрази огромната досада, която изпитваше, с едно просто свиване на рамене.

— Добре — намръщи му се Иниса и добави: — В Сцерия има куче, което ражда през атрофирал пенис.

— Еха — възхити се Елодин. — Добре, да.

Той посочи Фела.

— Преди осемдесет години в Медика открили как да махат пердета от очите — рече тя.

— Това вече го знам. — Магистърът махна презрително с ръка.

— Нека да довърша — настоя Фела. — Когато разбрали как да го правят, това означавало, че могат да върнат зрението на хора, които никога преди това не са виждали. Тези хора не били ослепели, а били родени слепи.

Елодин изправи глава с любопитство.

Фела продължи:

— След като проглеждали, им показвали различни предмети. Кълбо, куб и пирамида — всички поставени върху една маса. — Обрисува с ръце формите, докато говореше. — После медиците ги питали кой от трите предмета е кръгъл. — Тя направи пауза за по-голям ефект и огледа всички ни. — Хората, които били слепи преди, не можели да отговорят на този въпрос само като гледали предметите. Едва след като ги опипали, осъзнали, че кълбото било кръглият предмет.

Елодин отметна глава назад и възхитено се засмя.

— Наистина ли? — попита я той.

Тя кимна.

— Фела печели наградата! — извика Елодин и вдигна ръце във въздуха.

Бръкна в джоба си, извади нещо кафяво и продълговато и го мушна в ръцете й.

Тя го погледна с любопитство. Беше шушулка от млечка.

— Квоте още не е участвал — обади се Брийн.

— Няма значение — безцеремонно отвърна Елодин. — Квоте хич не го бива с интересните факти.

Намръщих се възможно най-демонстративно.

— Добре де — въздъхна той. — Кажи ми какво си приготвил.

— Наемниците от Адем имат тайно изкуство, наречено летхани — обясних аз. — То е ключът към онова, което ги прави такива свирепи воини.

Елодин наклони главата си на една страна.

— Така ли? — попита той. — И какво е то?

— Не знам — отговорих лекомислено аз, като се надявах да го подразня. — Както вече казах, то е тайно.

Елодин, изглежда, обмисля думите ми известно време и накрая поклати глава.

— Не. Интересно е, но не е факт. Това е като да кажеш, че сийлдишките лихвари имат тайно изкуство, наречено „финансия“, което ги прави такива свирепи банкери. Това няма реална стойност. — Той отново ме изгледа очаквателно.

Опитах се да се сетя за нещо друго, но не успях. Главата ми беше пълна с приказни истории и неуспешното проучване на чандрианите.

— Виждаш ли? — обърна се Елодин към Брийн. — Не го бива.

— Просто не знам защо си губим времето с това — сопнах се аз.

— Имаш ли по-подходящи неща за правене? — попита ме Елодин.

— Да! — гневно избухнах аз. — Има стотици по-важни неща за правене! Като например да науча името на вятъра!

Елодин вдигна пръст в опит да заеме мъдра поза, но така и не успя заради листата в косата си.

— Дребните факти водят до голямото познание — напевно изрече той. — Точно както и малките имена водят до големите.

Елодин плесна с ръце и ги потри една о друга нетърпеливо.

— Добре! Фела! Отвори наградата си и можем да дадем на Квоте урока, който той толкова силно желае.

Фела пукна сухата шушулка от млечка. Белият пух от летящи семена се изсипа върху ръцете й.

Магистърът на имената й махна да ги хвърли във въздуха. Фела ги подхвърли и всички наблюдавахме как купчината бял пух се издигна към високия таван на залата за лекции и след това тежко се спусна на пода.

— Пусто да остане! — възкликна Елодин.

Той ядосано отиде до купчината семена, вдигна я и я размаха енергично насам-натам, докато въздухът не се изпълни с реещите се пухчета на семената на млечката.

След това магистърът на имената започна да гони лудешки семената из цялата стая, като се опитваше да ги сграбчи във въздуха с ръце. Катереше се по столовете, тичаше по лекторския подиум и дори скочи върху масата в предната част на стаята.

През цялото време се опитваше да улови семената. В началото го правеше с една ръка, както когато искаш да хванеш топка. Но като не постигна успех, запляска с ръце, все едно гонеше мухи. Когато и това не свърши работа, той се опита да ги хване с двете си ръце като дете, което иска да улови светулка във въздуха.

Но не хвана нито една. Колкото повече ги гонеше, толкова по-неистови бяха движенията му, толкова по-бързо тичаше и се опитваше да ги сграбчи лудешки. Това продължи цяла минута. После две минути. Пет. Десет.

Можеше да продължи и през целия учебен час, но накрая той се спъна в един стол и се строполи болезнено на каменния под, като скъса крачола на панталона си и си разкървави коляното.

Хвана се за крака на стола, седна на пода и избълва поредица от ругатни, каквито не бях чувал никога в живота си. Крещеше, ръмжеше и плюеше. Ругаеше на поне осем езика и дори когато не разбирах думите, които използваше, от самото им звучене стомахът ми се присвиваше, а космите по ръцете ми настръхваха. Каза неща, които ме накараха да се изпотя. Каза неща, от които ми се догади. Каза неща, които не знаех, че е възможно да бъдат изречени.

Предполагам, че това можеше да продължи дълго, но докато ядно си поемаше дъх, Елодин лапна едно от летящите семена на млечка, закашля се и се задави.

Накрая изплю семето, успя да си поеме дъх, изправи се на крака и излезе с куцукане от залата за лекции, без да каже нито дума повече.

Това далеч не беше най-странният ден от заниманията при магистър Елодин.

* * *

След часа му обядвах набързо в „При Анкер“, а после отидох за смяната си в Медика да наблюдавам как по-опитните ел'тхе поставят диагнози и лекуват идващите пациенти. Сетне минах от другата страна на реката с надеждата да открия Дена. Това беше третото ми пътешествие за последните три дни, но денят беше ясен и слънчев и след цялото това време, прекарано в Архива, усещах, че имам нужда малко да се поразходя.

Първо се отбих в „Еолиан“, макар че беше твърде рано, за да открия Дена там. Побъбрих си със Станчион и Деох, преди да тръгна към няколкото странноприемници, за които знаех, че тя ги посещава от време на време — „Канелката“, „Буре и бала“, „Кучето в стената“. Нямаше я в нито една от тях.

Помотах се из обществените градинки, където дърветата бяха останали почти изцяло без листа. След това посетих всички магазини за инструменти, които успях да открия, разгледах лютните и разпитах дали не бяха виждали красива тъмнокоса жена, която да се интересува от арфите. Не бяха.

Дотогава вече бе станало съвсем тъмно. Така че отново отидох в „Еолиан“ и бавно се разходих сред тълпата. Дена все още не се виждаше никъде, но срещнах граф Трепе. Пийнахме по едно питие и аз изслушах няколко песни, преди да си тръгна.

Придърпах плаща си по-плътно върху раменете и се отправих обратно към Университета. Улиците на Имре сега бяха по-оживени, отколкото през деня, и въпреки студа, който се усещаше във въздуха, в града се долавяше празнично настроение. Десетина различни вида музика се разнасяха от вратите на странноприемници и театри. Хората излизаха и влизаха на тълпи в ресторантите и изложбените зали.

Изведнъж чух над тихата глъчка на тълпата да се надига силен и ведър смях. Бих го разпознал, където и да го чуя. Беше смехът на Дена. Познавах го като собствената си длан.

Огледах се наоколо и усетих как на лицето ми се появява усмивка. Винаги ставаше така. Изглежда, че успявах да я открия само когато изгубех всякаква надежда да го направя.